Александър Йорданов, специално за Faktor.bg

Част 1. 
В Декларация от 17 февруари на американското посолоство в София се казва: „Генерал Христо Луков е поддръжник на нацизма, който проповядва омразата и несправедливостта, а не човек, заслужаващ уважение“. Посланик Ерик Рубин на дискусионен форум на 15 януари допълва:  „трябва да отхвърляме опитите за възвеличаване на тъмните глави от историята, или за възвеличаване на исторически личности, които са сеели омраза и нетолерантност.” Хубави думи и повод за сериозен размисъл. 
През Втората световна война в съюз с нацистка Германия влизат Италия, Япония, Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия. Испания не се присъединява към държавите от Оста, но разрешава на свои граждани – доброволци, да воюват само срещу „болшевиките”. Така се формира известната Синя дивизия, която участва в югоизточния сектор на блокадата на Ленинград.  Днес европейските държави от „Тристранния пакт” са членове на Европейския съюз, а Япония е най-сигурният съюзник на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския район. Светът е друг. Въпросът е за паметта. 
Всички държави, в които нахлува съветската армия през войната, независимо дали бяха от „хитлеристката” или „антихитлеристката” страна на историята, имаха 

една и съща съдба –  наложена им от СССР недемократична власт

Краят на Втората световна война не донесе свобода и независимост на нито една от държавите от бъдещия „социалистически лагер”.Когато Ню Йорк, Лондон и Париж се озаряват от светлините на победата, в България е „нощ” – убийствата без съд и присъда продължават, а антиконституционният „Народен съд” вече е унищожил елитът на българската нация. Концлагерите се строят, депортациите вече са факт, масовите гробове още не са обрасли с трева. Народите на всички окупирани от СССР държави тепърва е трябвало да се борят за своята свобода и независимост. Затова и България днес почита своите първи борци за свобода и независимост след 1944 г. – горяните, така както Латвия, Литва и Естония почитат своите „горски братя”. Фашистите и националсоциалистите не са били демократи. Но и българските комунисти не са демократи – нито преди, нито след 9-ти септември 1944 г. Не са демократи и съветските им „другари”. Но къде, в коя страна, комунистите са били демократи? „Борбата” на комунистите с „фашизма” не ги прави демократи. 
Едва в края на 80-те години народите на окупираните от СССР държави  успяха да отхвърлят съветската „примка на шията”. И всички те: поляци, чехи, словаци, източногерманци, унгарци, румънци, словенци, хървати, литовци, латвийци, естонци и българи избраха демокрацията, членството в Европейския съюз и съюзът със САЩ в НАТО. Никой от тях не избра за съюзник Русия. Така 120 милиона души, след близо половин век комунистическа диктатура, се върнаха в свободния свят. Техният пример следват Украйна, Молдова, Албания, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина, Косово и Сърбия. Следват те този пример независимо, че Русия като наследник на СССР направи промоция на нов свой проект – Евразийският съюз. Но нито една от споменатите държави не е склонна да приеме нейната „оферта”. Готови са с години да чакат пред портите на ЕС и НАТО, но не и да приемат „оферта” от Русия. Защото отлично познават „даровете” на руските „данайци”. 

Символ на омраза и нетолерантност

 бе политиката на СССР, както и политиката на „братските” на КПСС комунистически партии.
Нацисткият режим продължи по-малко от 20 години, а болшевишкият му събрат доживя до 70 години. Това превърна тази „тъмна глава от историята” в огромна трагедия за човечеството. Нацизмът като идеология и практика отдавна е международно осъден. Възможно е все още да съществува в нечии глави, но човечеството го разпознава и не го допуска до властта. Но не е така с комунизма. Нацисти или комунисти бяха Кастро и Че Гевара? А Мао Цзе Дун? А Пол Пот? От кого се бе учил Саддам Хюсеин? От каква партия е Башар Асад? Нацист или комунист е Ким Чен Ун? Колко години просъществува „социалистическият лагер” и колко години „нацисткият” му събрат? Бивши нацисти или бивши комунисти управляват и днес редица държави? По чий акъл се водеше бившият  венецуелския президент Чавес? Какво е днес наследството на нацизма? И къде го срещаме? А какво е наследството на съветския болшевизъм? И не го ли срещаме много по-често. А го срещаме, защото той нанесе изключително сериозни поражения върху мисленето на много повече поколения отколкото това направи нацизма. Дебатът в българския парламент предизвикан от скандалния опит да бъде оправдано престъплението „Народен съд” показа, че в България нищо комунистическо не е забравено. 

Езикът на омразата

 е присъщ на онези среди, които в миналото крепяха комунистическия режим и одобряваха политиката на СССР.
Не може да не е забелязал това посланик Рубин, не може да не го е анализирал, още повече, че днес тази омраза е насочена и срещу САЩ. И националсоциалисти и комунисти мразят САЩ. В русофолските среди в България за родината на посланик Рубин се говори  с езика на омразата.  Днес антиамериканизмът е „философия” не само на режима в Москва, но и спойката между крайнодесни и крайнолеви партии и движения в Европа. Има ги и в България. Но в тази връзка, нима американският посланик Ерик Рубин не знае, че днес всеки български демократ, който осъжда руската агресия срещу Украйна и подкрепя политиката на САЩ и ЕС за налагане на санкции на руски политици, институции и бизнесмени, е подложен на жесток остракизъм, атакуван е с език на омразата, заплашван е със саморазправа, лишаван е от достъп до „микрофона”?  Руската хибиридна агресия срещу България продължава и тя е подкрепяна активно от политически и обществени среди свързани с бившата комунистическа партия и с бившата Държавна сигурност. Българските служби за сигурност са безсилни и обезоръжени пред тях. Нито те, нито прокуратурата, реагират.
Комунистическият език на омразата и нетолерантността направи така, че все повече хора си задават въпрос: 

защо САЩ през Втората световна война са подкрепили СССР?

Нима демокрацията е диктувала това им решение? В нито един момент от своето развитие СССР не е бил демократична държава. Защо тогава получава подкрепата на демократичните Съединени американски щати? Нима САЩ не са знаели, че СССР и Германия – заедно и поотделно, са подпалвачи на Втората световна война? Че нацистка Германия и болшевишкият СССР поддържат отлични търговско-икономически отношения. Според историкът Йорг Ганценмюлер „най-важното в германско-съветското сътрудничество в периода 1939-1941 година е не толкова сътрудничеството между двете армии, колкото икономическите доставки с големи мащаби". И припомня, че дори на 22 юни 1941, т.е. в деня, в който Вермахтът нахлува в Съветския съюз, влакове са продължавали да докарват в Германия съветски доставки: „Така от края на август 1939 до 22 юни 1941 Москва доставя на нацистка Германия горива, зърнени храни, никел, манган и хром, фосфати и други суровини. От своя страна Третият райх изнася за Съветския съюз бойни самолети, експлозиви, радиостанции, промишлени съоръжения и дори един кръстосвач. Освен това Съветският съюз получава и кредит в размер на 200 милиона райхсмарки.” На 22 юни 1941 г. Германия напада СССР. Но какво означава една тоталитарна държава да нападне своя „съюзник” –също тоталитарна държава, с който вече си е „разпределил” Европа? 
Вярно е, че Царство България обявява война на САЩ. Но е вярно също така, че не САЩ окупира България. Царство България не само не обявява война на СССР, но и поддържа до 5 септември 1944 г. със СССР нормални дипломатически отношения, а това ще рече – приятелски отношения. Но СССР скъсва едностранно дипломатическите отношения и неговата армия нахлува в България независимо от факта, че страната ни е напуснала вече Тристранния пакт. Следва окупация. Това е известно. Но е би трябвало да си зададем въпрос: могла ли е България да се противопостави сама на нацистка Германия през 1939-1941 г., когато съюзник на Германия е СССР? Могла ли е след това да се противопостави на Вермахта, след като това не са успяли да сторят френската, белгийската и холандската армии? А защо многомилионната съветска армия не успява да се противопостави успешно на германската армия близо две години? Нима е трябвало българските политици да обявят война на Германия още през 1941 година и така да подложат на унищожение българския народ? Защото една война с Германия е означавала точно това – окупация на България и унищожение не само на  българските евреи, но и унищожение на носителите на комунистически идеи, както и много мирни граждани. Изборът, който цар Борис III и политиците е трябвало да направят,  е бил наистина съдбовен. Те е трябвало или да спасят българския народ или влизайки в директен сблъсък с Германия, да пожертват своя народ. Защото третата възможност – неутралитет, практически е нямало кой да я гарантира. Но в сянката на българския избор е и поражението в Първата световна война, желанието за ревизия на несправедливия Ньойски договор, сбъдването на възрожденския национален идеал – обединението на България. 

Как САЩ биха гарантирали сигурността на България през 1941 година?

 С десант на Балканите? Как СССР би гарантирал тази сигурност, при положение, че той собствената си сигурност не успя да гарантира? Трябва ли да виним българските политици от онова жестоко време, че са спасили своя народ?
Присъединяването на Царство България към Тристранния пакт не води до тотална смяна на политическата и икономическа система на България, до налагане на еднопартийна диктатура или тоталитарен режим. Не е имало в България нацистки или фашистки тоталитарен режим и диктатура. България не е била „фашистка държава”. Нима Търновската конституция е „фашистка” конституция? Тоталитарен недемократичен режим и диктатура в България има след Втората световна война. Това разбират, макар и със закъснение, социалдемократи и земеделци, които първоначално подават ръка на комунистите. За нас тоталитарният режим и диктатурата са не германски, а съветски „дар”. Не нацисти и фашисти, а комунисти ликвидират демократичните права и свободи на българските граждани. При това СССР – съюзникът на САЩ във войната, не само окупира България, но и налага своята политическа и икономическа система. Днес у нас се спекулира с тезата, че така са „решили” Рузвелт, Труман, Сталин и Чърчил.  Но ако това е било решението – да остане България в „съветската зона”, то това е било лошо, недемократично и недалновидно решение. Това е било слабо и предателско спрямо народа на България решение. Защото жестоката истина е, че когато американски и съветски войници се прегръщат на река Елба в България комунистите вече са избили без съд и присъда хиляди достойни български граждани.  И тези българи не са били „фашисти”, не са били „нацисти”. Единствената им вина е била,  че са били умни, образовани, можещи и знаещи хора.  А властта е трябвало да „яхнат” простите, необразованите, неможещите и незнаещите, но фанатично верни на „партията” и тотално зависими от Москва. 
Резултатът от 45 години комунистическа диктатура бе тоталната икономическа катастрофа на България. В началото на 80-те години близо един милион български граждани бяха членове на БКП. Те бяха приели устава, програмата и историята на тази партия. Независимо от подбудите им – от убеждение до кариеризъм, картината бе ужасна. Но знаем ли колко са били членовете на  „фашистката” партия в Царство България? И коя е тази партия? Кога тя е била на власт? Днес в България нацисти няма, но комунисти има. И те не са никак малко. Тяхно оръжие е дезинформацията, пропагандата на политиката на Русия, езикът на омразата и нетолерантността, с който говорят за свободния свят – ЕС, САЩ, НАТО. Демократичната ни толерантност към тях те смятат за наша слабост. Откровеността ни – също. Свикнали сами да създават и живеят в лъжа, те се дразнят от истината казана им в лицето. Бившите съветски окупатори и до днес имат своите привърженици и организации у нас. Независимо, че комунистическият режим у нас е обявен със закон за престъпен, а комунистическата партия – за престъпна организация, червената идеология продължава да се пропагандира. Пропагандират се комунистическите символи.  Нима американското посолство не е забелязало ежегодното комунистическо сборище на връх Бузлуджа на което предизвикателно се демонстрират комунистически символи и се възхваляват комунисти – масови убийци? Или може би Сталин не е вече масов убиец, защото се е фотографирал заедно с президента Рузвелт в Техеран и Ялта, и с президента Труман  в Потсдам? Не може американското посолство да не е забелязало и паметниците на комунистически терористи, с които е осеяна България. Как възприема посланик Ерик Рубин известните символи на омразата – петолъчки, сърпове и чукове, паметник на съветската армия, портрети на масови убийци като Ленин, Сталин, Димитров, култът към диктатора Тодор Живков? Какво е мнението му за опита да се реабилитира беззаконието наречено ”Народен съд”? 
Защо Международният трибунал в Нюрнберг, където заседават и американски съдии, осъжда на смърт само 12 нацистки престъпници, а „Народният съд”  само за около 100 дни организира 135 масови процеса в цялата страна? Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от тях са повдигнати обвинения, а съдбата на останалите е неизвестна. Издадени са 9 550 присъди. На смърт са осъдени 2730 души. Осъден на затвор е и Димитър Пешев – заместник председателятна Парламента от правителственото мнозинство, инициатор на акцията за спасяване на българските евреи. И какъв парадокс: спасителят на евреите е осъден „за фашистка дейност и антисемитизъм“. Но означава ли всичко това, че Царство България, което съюзническата авиация бомбардира, (впрочем тя бомбардира и Прага, което по-късно е признато за „грешка в навигацията”!) е  било 200 пъти по-нацистка държава от нацистка Германия? И ако не означава, какво тогава означава? Нима такава убийствена разлика в смъртните присъди, в масовите убийства, не трябва да се определи като геноцид, тероризъм, масово клане, престъпление срещу човечеството? Любопитно ми е дали посланик Ерик Рубин знае колко нацисти са избити без съд и присъда от неговите сънародници или от самите германци в „американската зона” в  Германия след края на войната? Защото в България комунистите, по указания на бъдещия премиер Георги Димитров давани от Москва, избиват без съд и присъда над 30 000 българи.  

В коя „фашистка” партия са членували тези българи? И как в САЩ наричат такива „герои”, които убиват с изстрел в тила без съд и присъда – по заповед на чужда държава, по заповед на своята партия? С кое международно прието правно понятие да ги означим? Питам това с горчивина, защото не Луковмарш е истинското лице на омразата и нетолерантността. Той е събитие, което измества, а не центрира проблема за омразата и нетолерантността. Той е периферийно явление, а не централно събитие. Централното събитие или истинското лице на омразата и нетолерантността, е в нахалния опит в българския парламент и в публичното пространство да се защитават и реабилитират престъпленията извършени от функционери на Българската комунистическа партия. 

(Следва продължение)