Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

 Държава, в която безправието е на дневен ред, правозащитниците не са у дома си. Такава държава е несъмнено любимата не само на неокомунисти и атакисти, а и на милиони български сърца в Русия. Страна, в която днес от либерализма на Елцин и помен не остана. При цялата си противоречивост Борис Елцин забрани съветската комунистическа партия, а това е стъпка към преработване на зловещото тоталитарно наследство. Една самотна и недоизвървяна стъпка – всички граждански надежди, с които бе заредена тя, бяха без остатък пометени от последвалия деспотизъм. Сам Елцин към края на живота си отчете с присъщото му простодушие две свои кардинални грешки: 

войната в Чечня и изборът на Путин за негов наследник

 И двете грешки се оказаха пагубни по своите последствия. Комунизмът се възроди под нова форма и, въплътен от нови политически формации, продължава да се възражда и днес. Ако някой рече, че всичко това си е вътрешноруски проблем и нас като българи не ни засяга, ще сбърка опасно. От векове руската политика е съотносима към България. Така е било още в дебрите на турското владичество, така е било и в огъня на руско-турската война, наричана и досега по недоразумение освободителна, така беше най-вече по време на съветското господство, така е и днес. Мракобесието в Русия винаги е вървяло рамо до рамо с един външнополитически империализъм, който е заплаха за десетки народи – и преди всичко за нашия. Така че ние не бива да изпускаме Кремъл от поглед – така, както не ни изпуска и той. Политическият климат в Русия едва ли би могъл да бъде надежда за България, но, както учи националният ни исторически опит, да бъде заплаха, може винаги. Ето защо ставащото в Русия не ми е безразлично – доколкото не ми е безразлична и свободата ми.
В интервю, публикувано в настоящото издание, прогоненият още преди години от кремълските власти в Латвия руски правозащитник Борис Кузнецов заяви неотдавна, че „народът в Русия и режимът, естествено, не са едно и също”. Казаното  доблестният правозащитник илюстрира с факта, че на 25 август 1968 г. на Червения площад в Москва осем души излизат да протестират против агресията срещу Пражката пролет. „Тези осем души спасиха репутацията на цялата страна” – заключава Кузнецов.
Струва си човек да се замисли върху казаното – замислих се и аз. Държава и население, народ и власт, управляващи и управлявани са корелативни, взаимозависими и дори съдържащи се взаимно величини. Така е във всяка държава – дори в деспотичната. Народът на Русия и режимът в Кремъл са и не са едно и също. Как така и двете едновременно, ще се опитам да обясня.
Народ и власт не са едно и също, доколкото редовият руснак не потиска масово сънародниците си, не упражнява върху тях политическото насилие, което ежедневно упражняват кремълските деспоти. Не редовият руснак преследва, арестува и убива шепата свободомислещи журналисти и граждани в центъра на Москва, не редовият руснак се саморазправя с всяка другомислие, не редовият руснак анексира Крим и възпламени имперската война – не само в Украйна. Всичко това прави режимът в Кремъл и в този смисъл 

режим и народ действително не са едно и също

 Но те са едно и също, доколкото са съвместими и каузално свързани народопсихологически, като национален манталитет. Деспотизмът в една държава може да бъде въдворен само дотолкова, доколкото е търпян от народа ѝ. А господстващият в Русия деспотизъм е не само търпят от руснаците – той е и желан от тях. Оруел пише, че народ, който сам си избира злонамерени и корумпирани управници, е не жертва, а съучастник, съавтор на собственото си нещастие. Може да прозвучи дискриминиращо към една или друга националност, но аз считам, че народите са като хората: пораснали и непораснали екзистенциално, зрели и незрели за демокрация. Смея да твърдя, че, за разлика от малцината руски творци и блестящи интелектуалци, руският народ е от най-почвенически настроените. Тъкмо примитивизмът на масите, тяхното недоразвито гражданско съзнание е предпоставката, почвата, върху която вирее, цъфти и процъфтява всеки деспотизъм. Всяка обществена нетърпимост прави едноличната власт, каквато е несъмнено властта на Путин, невъзможна. И въпросните осем души, дръзнали през август 1968 г. да протестират в сърцето на Москва срещу една брутална агресия, проведена с участието и на нашата армия, едва ли са измили срама от челото, едва ли са спасили, както счита Борис Кузнецов, репутацията на цялата страна. Една страна, в която тези осем души, пред чийто граждански подвиг и аз се прекланям доземи, са нежелани, преследвани, ненавиждани – не само от съветската милиция. Те са чужденци в собствената си страна, несъвместими с родината си, противопоставени на собствените си съотечественици, на онези останали двеста милиона руснаци, които или се гордееха с агресията на Червената армия срещу една беззащитна и свободолюбива и европейска както по местонахождение, така и по дух държавица, или бяха безразлични към нея. На базата на тази многомилионна, на тази общонародна подкрепа възникнаха, растяха и крепнеха както вътрешнополитическият тоталитаризъм, така и външнополитическият империализъм на Кремъл. А въпросните осем демонстранти илюстрираха само колко малобройни и безпомощни, колко беззащитни и немощни са свободолюбивите руски граждани, колко уязвими са те – ненавиждани с еднаква ненавист и от деспотичната държавна власт, и от милионите си сънародници, и от цялата държава. Какво да се прави – някои народи имат непоносимост към диктатори и диктатури – други народи хранят същата непоносимост към свободата и демократичните си права. Тъкмо това обстоятелство съдържа ключа за разгадаване на загадката, тъкмо то разкрива сложната химия на 

съвместимостта и несъвместимостта на народ и власт

 Едно сравнение за доизясняване: Във времето, в което шепата руски правозащитници издигат публичен глас срещу империализма на Кремъл в Съединените щати се заражда и ускорено разраства протестът срещу войната във Виетнам. Двете войни са несъвместими и дори противопоставени: в Южен Виетнам САЩ бранят демокрацията срещу северовиетнамската комунистическа угроза, а в Прага Червената армия превръща тази угроза в политическа реалност. Сравнението на несравнимото продължава и на друго, още по-показателно равнище. Докато в цялата Съветска империя срещу въоръжения ѝ до зъби империализъм протестират броени граждани, в антиамериканските демонстрации в САЩ, а впоследствие и в целия Запад, се включват стотици милиони. Аз не бях, разбира се, между протестиращите – в онези вълнуващи десетилетия на Студената война аз воювах граждански от другата, от срещуположната страна на барикадата. В случая обаче това е без особено значение. По-важен е фактът, че, макар да обслужваха една недемократична, една антидемократична кауза, многомилионните демонстрации в Свободния свят бяха в реда на нещата. Както си бяха в реда на нещата и общонародното примирение, с което бе посрещнато нахлуването в Чехословакия, и саморазправата на комунистическото мракобесие с всяко свободомислие. Няма що: в демократичните системи демократичността е на почит – в деспотичните е на почит деспотизмът. Става дума за коренно различни държавни устройства. Но и за коренно различни народи става дума.