Отворено писмо до класическите либерали относно войната на Русия в Украйна и отговорът на НАТО към нея

Красен Станчев*, ime.bg

“Понякога се срамувам, че съм либертарианец” (приятел от Киев, след като прочете цитирания по-долу призив)

Непосредствено преди срещата на върха на НАТО Института Катон (Cato Institute) публикува апел „Не на Украйна в НАТО“. Неговата аргументация се основава на четири предположения, извлечени главно от историята: (а) няма „реална заплаха“ за сигурността на САЩ, ако Русия спечели войната, която започна през февруари 2024 г., (б) „висок риск“ от ядрена война, (в) „съмнителен ангажимент” за разширяване и (d) високи разходи за подкрепа на Украйна за спечелване на тази война и прекомерни нужди от реконструкция за следвоенния период.

Възгледите от апела бяха повторени ден по-късно с отворено писмо, подписано от експерти по сигурността от американски мозъчни тръстове и академични среди. Основното им оправдание се основава на предвиждането за бъдещето: „ако Украйна се присъедини към НАТО след настоящата война, то ще  е ясно, че САЩ и техните съюзници са поели ангажимент

да се бият срещу руските сили над Украйна

ако Русия нахлуе отново“.

Нито един от тези документи не обсъжда явното и безпрецедентно нарушение на международния ред от военната кампания, която Русия започна на 24 февруари 2022 г. И те не обръщат внимание на въздействието на заразата върху глобалната сигурност на тази война и вероятното повторение на подобни действия от самата Русия или други авторитарни режими в бъдеще.

Безпрецедентният характер на агресията на Украйна и вече реалните заразителни последици от нея бяха анализирани от мен и проф. Веселин Поповски преди осем месеца, като взехме предвид поуките от историята след Втората световна война. Оттогава вероятността от подобни въздействия става все по-очевидна.

Въз основа на уроците от историята и анализа на сценариите за това как тази война може да завърши, моят призив е следният: НАТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ УКРАЙНА.

Ето и основните аргументи.

Три възможни сценария за прекратяване на войната срещу Украйна[1]

Украйна печели, Западът помага с военни средства и санкции да се победи Русия, като съдейства за демонтирането на сегашния й режим. Световният ред отпреди войната се завръща и се укрепва, защото това е сериозно предупреждение за евентуални бъдещи агресори.

Русия побеждава Украйна, премахва нейната държавност, заличава нейната култура и успешно разширява собствената си империя. Въпреки че Западът никога няма да признае това завоевание (какъвто беше случаят с балтийските страни по време на окупацията им от СССР), режимът на Путин ще се укрепи вътрешно. Западът трябва или да се предаде, което е политически невъобразимо, или рязко да увеличи военните си разходи до нивата от преди 1961 г. (приблизително 6% от БВП). Други авторитарни режими също се втвърдяват и са изкушени да започнат собствена агресия.

Компромис за „замразяване на войната“, при който Украйна запазва своя суверенитет, но губи завзетите територии и се съгласява на неутрален статут с ограничения на военния си капацитет. Това би означавало, че скоро Русия ще възстанови военната си мощ, ще извлече поуките от грешките си във войната и следващия път ще предприеме „по-ефективна” агресия. Вероятността от заразяващи ефекти и подобни посегателства на реда след Втората световна война ще се увеличи до близо 100 процента.

Уроци от историята

Нито един от тези сценарии не елиминира риска от ядрено противопоставяне или война. В настоящата ситуация първият сценарий има потенциала да намали подобни рискове, другите два ще държат Русия и не само Русия уверена, че „ядрените заплахи помагат фундаментално“.

Същата презумпция за висок риск от ядрена война всъщност подкрепяше агресивното международно поведение на Съветския съюз между 1947 и 1989 г.

Германия беше денацифицирана. Съветска Русия не беше. Руската федерация от 2007 г. официално твърди, че преследва възстановяване на международния статут отпреди 1989 г. и преди разширяването на НАТО.

Привържениците на политиките „без подкрепа за Украйна“ и „без членство на Украйна в НАТО“ де факто и де юре подкрепят претенциите на Русия

за изключителност от международното върховенство на закона

Те също не успяват да се поучат от историята.

Съветската окупация на Централна и Източна Европа, налагането на стила на управление на комунистическата номенклатура и КГБ и обичайното потискане на протестите и дисидентите имаха дълготраен пагубен ефект върху обществата в региона.

Всеки важен опит за въоръжена съпротива срещу съветската власт в тези страни (имаше най-малко 15 такива движения в окупираната от СССР Европа) или за индивидуална и обществена инициатива, културни, синдикални, в икономическата област или международните отношения инициативи в тези страни беше само морално подкрепено от Запада. Презумпцията за ядрен риск не позволяваше по-смели действия дори след нахлуването в Унгария през 1956 г. и Чехословакия през 1968 г.

Като се добави времето, през което съветските войски са били разположени във всяка страна от ЦИЕ, окупацията на СССР в Източна Европа продължава 142 години.

През 1989 г. според различни оценки съветските войски, разположени в района, наброяват 500-600 хиляди души – приблизително 10% от съветската военна мощ. Заплахата (или поне страхът) от съветска намеса беше ясна до началото на 1989 г.

Пълната съветска и руска окупация на чужди територии продължи приблизително 181 години. Без да се брои военното съветско присъствие в Китай, анексирането на японския остров и териториите на Монголия след Октомврийската революция и Втората световна война, но включвайки териториите на Грузия и Украйна. (Подкрепата за маоистки Китай или установяването на комунистическия режим в Северна Корея също не се броят.)

Но в тези 181 (или вече 182) години включвам руската окупация на територии на Грузия, в Източна Украйна и Крим (през 2014 г.). Всички те останаха несанкционирани поради същата „презумпция“ за ядрен риск.

Съветската окупация на европейски територии е разделена както следва: 51 на балтийските страни, 47 на Унгария, 17 на Полша и 14 на Румъния, 5 на Източна Германия, 2 на България и 2 на Чехословакия (1968-69). Последната законно се счита за окупация от Варшавския договор, но 80% от войските са съветски, както и 100% от командването.

Празният икономически аргумент

Колкото по-дълга е руската война, толкова по-високи са разходите. Горните сценарии 2 и 3 с абсолютна вероятност ще доведат до три пъти по-високи бюджети за отбрана на страните от НАТО и световната икономика.

Вероятно е вярно, че следвоенното възстановяване на Украйна ще струва около един трилион щатски долара, както е изчислено в призива на Института Катон. Тази сума обаче е шест пъти по-малка от вероятните 6 трилиона щатски долара разходи за отбрана годишно в световен мащаб.

Както възстановяването на Европа след Втората световна война показа, същият опит, повторен за Украйна, вероятно ще подобри просперитета на Европа, Северна Америка и планетата. Това е перспективата и за постпутинова Русия.

Освен това трябва да се отбележи, че икономиката на Руската федерация е около 40 пъти по-малка от общия БВП на страните членки на НАТО и страните, които открито помагат на Украйна.

С други думи, рискът от подкрепа, военно присъединяване и подпомагане на следвоенното възстановяване на Украйна е не само управляем,

но обещава повече чисти икономически ползи.

[1] Вижте за подробности: „Санкциите срещу Русия: защо и как работят или трябва да работят“ от Владимир Дубровски и Красен Станчев, Център за външна политика, 10 август 2022 г.

*Д-р Красен Станчев преподава Обществен избор, Макроикономически анализ на политиката и История на икономическите идеи на хуманитарни специализанти в Софийския университет. Той е и главен изпълнителен директор на KC2 ООД и председател на борда, основател и бивш изпълнителен директор на Института за пазарна икономика (1993-2006 г.) и депутат и председател на комисия в VII Конституционно събрание на България (1990-91 г.).

След като напуска ИПИ, Станчев продължи да работи по про-пазарни и данъчни реформи не само в България, но и в страните от Балканите, Централна Азия, Кавказ, Украйна и други страни. Той е член на MPS, на Мрежата за конституционна икономика и социална философия (NOUS), на Wilhelm Roepke Institute в Ерфурт, изтъкнат професор на Тбилиския свободен университет в Грузия и почетен член на управителния съвет на Българската търговско-промишлена палата.