Наталия Гуменюк*, Портал Култура

„Продължават да ни питат: защо не се откажете от някои територии, за да постигнете мир. Намираме това за изключително неморално, не можем да изоставим своите хора, това няма да е мир, а окупация.“

                                                                             Мемориална лекция Джу 2023

Най-напред ще очертая общата картина на това, което се случва; трябва да кажа, че не можем да сведем войната в Украйна само до военнопрестъпленията; искам да говоря и за това как функционира украинското общество и как промените през последните десет години направиха възможно случващото се днес. Ще започна, като изразя благодарността си към българските граждани и българското правителство за тяхната подкрепа и помощта за Украйна. Знам колко украински бежанци има в България. Аз живея в Киев, семейството ми е в Киев и тези от нас, които останаха, не си дават сметка каква подкрепа се дава на украинските бежанци. Всеки път, когато се връщам от пътуване като това, украинците по села и малки градчета ме питат: наистина ли ни подкрепят толкова много. Хората не могат да повярват и аз всеки път им казвам: да, така е.

Ако трябва да посоча един основен въпрос, който си задават и в армията, и лидерите, обикновените хора в Украйна, това е въпросът колко животи на войници сме склонни да жертваме, за да защитим цивилните. Въпросът е всъщност как да спасяваме животи, без да жертваме други животи. Към момента Главната прокуратура на Украйна е регистрирала 100 хиляди случая на предполагаеми военнопрестъпления. А ние смятаме, че са повече, защото работим на терен и знаем, че има много хора във и извън Украйна, които не са споделили своята история с прокуратурата. Аз съм обикновен журналист, отразявала съм всякакви трагедии, но това, което осъзнавам сега, е, че ако гледаме на войната като на трагедия, ще бъдем безсилни. Наблюдаваме войната, в нея има и много престъпления, но не всяка трагична смърт по време на война е престъпление. Много са обаче умишлените военнопрестъпления. Ако успеем да потърсим отговорност, ще придобием силата да направим така, че това да спре.

Ние работим с десетки украински журналисти в Киев и извън Киев, в окупираните градове, работим заедно с нашите анализатори, с международни журналисти и юристи, работили и по военнопрестъпленията в Сирия. Събираме директни свидетелства от пострадалите, хората, които могат да свидетелстват в съда. За една година сме говорили с над 300 души и всяка подобна история може да се превърне в съдебно дело. Става дума за множество интервюта, които се провеждат много обективно, ние не задаваме подвеждащи въпроси, за да може тези свидетелства да се използват в съда. Не питаме хората какво направиха руснаците във вашето село, питаме ги какво се случи тук. И ги молим да ни разкажат какво се е случило в този или онзи ден. Създаваме база данни, която се анализира от нашите юристи, след това документацията се подава на международните организации, на Международния наказателен съд, но и на украинската прокуратура. На базата на тези интервюта правим документални филми, предимно за международните медии. Правим и по-дълги филми, защото трябва да се борим и с престъплението на отричането. Дори след две години някои от тези престъпления все още се отричат. Ние живеем в Украйна и можем да запишем какво се е случило, за да не може никой да каже, че това не се е случило, защото е престъпление срещу човека да му отнемеш правото да бъде жертва. Част от събраната информация е важна и за историята. Аз самата водя интервюта, но също редактирам и чета събраната информация от други колеги.

Към момента наблюдаваме различни видове престъпления. Най-често те са свързани с безразборното обстрелване с ракети на украинските градове. Ако в началото на войната битуваше схващането, че руснаците използват остарели оръжия и затова техните ракети се отклоняват и попадат върху гари, жилищни блокове или търговски центрове, впоследствие разбрахме, че руснаците всъщност използват много точни оръжия, например при обстрела на гарата в Краматорск, където на място загинаха 59 души, оръжието е било насочено съзнателно към гарата тъкмо когато хората пътуват. Или при нападението срещу търговския център… Представете си град в Централна Украйна, в който има търговски център с кафенета, магазини за електроника… При тази атака жертвите бяха 22, повечето от тях млади хора, работещи в магазин за електроника. Това бяха млади момчета и момичета на около 20-годишна възраст. Украинската прокуратура също разследва случая и констатира, че ракетите, изстреляни към този търговски център, се изстрелват от същата военна база, която обстрелва Одеса и много други градове. Така че не става дума за грешка.

Трябва да се борим и с престъплението на отричането. Дори след две години някои престъпления все още се отричат

Нашият проект се казва Възмездие. Ала една доброволка, загубила съпруга си и помагаща на вътрешните бежанци, хора, принудени да напуснат градовете си и да отидат в други райони на Украйна, ми каза: като религиозен човек, аз не вярвам във възмездието, защото само Господ има правото да наказва за греховете. Но сподели също: „Моят живот е съсипан, той свърши, аз загубих съпруга си, но не искам никога нещо подобно да се случва и на други хора“. Често отговарям на въпроси на международни репортери, отразявали войните на Балканите, които смятат, че не е била въздадена справедливост, че хората, виновни за тези войни, не са били наказани. Дадох си сметка, че при клането в Сребреница например свидетелите бяха разпитани две години по-късно, а ние говорим с хората сега, непосредствено след извършване на престъпленията.

През март Международният наказателен съд издаде заповед за ареста на Владимир Путин. Отвличането на украински деца е нещо, което не сме си представяли, че е възможно да се случи. Но то се случи. Мой колега журналист още през юни 2022 г. разказа историята на семейство с четири деца, две момчета и две момичета, от Мариупол, които се опитвали да напуснат обсадения град. Бащата бил задържан, а децата – откарани в Москва. Бащата бил изтезаван, а после го пуснали. На децата пък дали избор – да бъдат изпратени при руско семейство или да бъдат измъчвани. Този мой колега успял да се свърже с шефа на бащата и със самия баща. В крайна сметка успели да изкарат децата от Москва и да ги откарат в Латвия. Това семейство свидетелства пред украинската прокуратура и пред Международния съд, което ме накара да мисля, че всъщност да, има какво да се направи. И това беше началото на процеса – от юни до март, когато беше издадена международната заповед за арест. Тя се дължеше на систематичната работа по разкриване на случаите на депортация на украински деца и изпращането им в лагери в Русия.

Мисля, че ако разкриваме престъпленията максимално бързо, можем да намалим поне малко тяхната тежест. Като човек, който е отразявал окупацията на Крим, знам, че руснаците атакуват най-вече определен тип хора – журналисти, доброволци, кримските татари, хора, които са били депортирани в Централна Азия, а след това са се върнали и за тях Русия е естествен враг. Само нашият екип регистрира над сто случая на тежки изтезания и депортации в различни региони. Хората са изтезавани с електричество, като това се е случвало най-вече в районите на Харков, Херсон и  Южна Украйна. В региона на Херсон има 49 районни области, ръководителите на 47 от тези области са били отвлечени и изтезавани. Трудно е понякога да се ориентираме какви точно хора биват отвличани, нашите юристи изследват този въпрос. За тези хора в момента е трудно да напуснат окупираните територии, освен ако не минат през Русия, затова те предпочитат да останат там. Всякакви хора биват отвличани и изтезавани просто защото са лоялни към украинската държава. Може да си учител, може да си млад мъж, подлежащ на военна служба, може да си помогнал на хората в някое село… Отвличат жени, отвличат възрастни и болни хора. И вече виждаме, че това е война не срещу армията, а срещу цивилното население. Цивилното население е държано като заложник, затова то няма възможност да напусне окупираните райони. Един човек от региона на Херсон, който е вече свободен, ми разказа, че тръгнали да напускат територията на града, жена му и децата успели да преминат последния пункт и да влязат в територия под украински контрол, а той останал сам и като независим човек, станал подозрителен за руснаците. Претърсили дома му и го пребили жестоко. Пребили го, защото намерили iPad-а на жена му, тя го оставила, тъй като не искала да го носи през контролните пунктове, а той не знаел паролата. Затова счупили iPad-а в главата му. Били млади войници. Това се случило в първите дни на войната. Той имал роднини в Русия и се опитал да говори с войниците: какво търсите тук, животът ви по-добър ли става, като ме биете, какво ви носи това. Един от войниците му отговорил: „Поне всички се страхувате от нас“.

След като говорих с много хора, разбрах, че ние всички не сме съвсем наясно колко е трудна комуникацията между украинците, останали в окупираните територии, и руските войници. Украинците не могат да разберат защо някой идва в техния град, в тяхната земя и им казва, че не трябва да говорят езика, на който говорят и т.н. А руските войници не могат да разберат защо някой не иска да се подчинява, те смятат, че всеки, който е лоялен към Украйна, е агент, шпионин. Не могат да разберат защо областните управители остават и си мислят, че няма как те да не са агенти. Когато пишехме статията за Южна Украйна, някои от селските кметове разказаха, че на украинските учители било заявено: не водете децата на училище всеки ден, но на 9 май трябва да ги доведете, за да ги снимаме, че са там, това е денят на победата. Тоест те не искат да управляват тези райони, те искат само да демонстрират пред Москва, че правят нещо. Те не се грижат децата да получат образование, хората да имат достъп до лекарства… Виждаме някакви потьомкини села, потьомкина окупация. И сега продължават да ни питат: защо не се откажете от някои територии, за да постигнете мир. Намираме това за изключително неморално, не можем да изоставим своите хора, това няма да е мир, а окупация.

Изправени сме пред неспособността на глобалната общност да се справи с някои заплахи. Не можехме да си представим например, че Запорожката атомна електроцентрала ще бъде окупирана. В момента там има руски военни и представители на Росатом. Що се отнася до персонала на централата, някои са отвлечени, други са измъчвани. Самото присъствие на военни в ядрената централа означава, че тя е заложник. Това никога не се е случвало. Има организация към ООН, Международната агенция за атомна енергия, която осъществява мониторинг. Но ние установихме, че техният мандат не включва това да водят разговори с хората и да събират информация дали членове на персонала на централата са били изтезавани или убити. Единственото, което ги интересува, са ядрените реактори и тяхната безопасност. Все пак се надяваме, че нещата постепенно ще се променят.  

Отвличането на украински деца е нещо, което не сме си представяли, че е възможно да се случи. Но то се случи

Ще премина плавно към следващата тема на моята лекция – причината, поради която украинците се бият и устояват. Ние не искаме да бъдем окупирани, не искаме да се случва това, което се случи в Буча. Преди 2014 г. украинската армия наброяваше около 87 хиляди души. После задължителната военна служба бе премахната, армията бе реформирана и достигна до около 300 хиляди души. А сега са вече над милион, това са хора като вас и мен, с всякакви професии, цивилни граждани, които искат да защитават своите градове и своята земя. Говорих с един 27-годишен младеж от Харков, работил преди това във фабрика за мебели. Сега е много добър и строг командир, оцелял в множество битки. Той ми каза: „Ние правим всичко по силите си, за да умират възможно най-малко хора. Правим всичко възможно никой да не умира, но не става така“. Ето до това се свежда службата в армията, те се опитват да оцелеят и да защитават градовете ни. Сега се намираме във възлов момент, хората, които отидоха да се бият на фронта още в ранните етапи на войната, са вече много уморени. Те са почивали едва по 7–8 дни, говорих с един от командирите и той ми каза: „Дори не знам какво ще правя след войната“. Ние имаме 1 млн. души на фронтовата линия, те имат вече някакъв опит, но ни трябват още хора.

От друга страна, трябва да работи и икономиката, трябва някой да плаща данъци, защото войната е много скъпо начинание. Също така, ако мобилизираме хора, ние трябва да ги обучим, опасно е те да бъдат обучавани в казарми, защото казармите са цел за обстрелване. Трябва също да ги въоръжим, а това е предизвикателство за държавата. Ние трябва да сме наясно, че войната ще продължи, че хората трябва да бъдат обучени и че трябва някак си да се намери баланс – между онези, които искат да се бият, и хората, които искат да останат и да работят. В Украйна не се мобилизират затворници, не се мобилизират и младежи под 27-годишна възраст. Сега обаче тази възраст ще бъде свалена на 25 години. Днес много се говори за това защо някои избират да отидат на фронта, а други – не. Вече няма опашки от доброволци, които искат да се запишат в армията. Ние сме в XXI век и Украйна е демокрация, така че не наказваме, не санкционираме хората, които отказват да се бият. В началото възприемахме тази война като голяма отечествена война за нас. Сега обаче хората вече имат избор – дали да се бият, или не. Възможността да имаш избор, идеята за демокрация правят може би нещата доста объркани. Но смятам, че и това е възможност за Украйна днес.

За много международни журналисти войната започна на 24 февруари 2022 г. Но Крим беше окупиран през 2014 г. Щяхме обаче да сме в много различно положение, ако не се бяха случили нещата, които се случиха преди десет години. Тогава украинският президент реши да избере посока към Москва и ако това се бе станало, може би Украйна щеше да е като Беларус. Но хората излязоха на улицата, за да протестират, протестите бяха мирни, но въпреки това бяха убити почти сто души. През октомври 2023 г. украинският съд приключи последното дело за последния убит на Майдана. Делото се гледаше дори по време на войната и съдията се произнесе кои са виновниците за това убийство. Но ако тогава Украйна не беше направила този избор, ако не се беше случила тази промяна и реформите, армията нямаше да е реформирана, държавата нямаше да е реформирана. Армията най-вероятно щеше да е в съвсем различно състояние. Наскоро говорих с един дипломат от Афганистан, който ми разказа как цяло поколение е напуснало страната. И си помислих, че ако не бяхме направили своя избор, всички промени и реформи, най-вероятно нашата армия щеше да бъде инфилтрирана от руснаците и положението щеше да е съвсем различно.

Записваме какво се е случило, за да не може никой да каже, че то не се е случило. Защото е престъпление срещу човека да му отнемеш правото да бъде жертва

Искам да кажа, че всички тези гръмки думи, които използваме: свобода, демокрация, приобщаване, наистина имат смисъл и това ни дава сила. Въпреки че диктаторите обикновено се опитват да ни внушат, че те са нашата слабост. Защо са важни тези думи? Аз знам, че с тях се злоупотребява от политиците. Но когато говорим за свобода… Ние написахме статия за едно село в Украйна, където в продължение на месец 360 души са държани в сградата на местното училище. 11 души умират заради лошите условия. Тези хора са били използвани като жив щит заради руска военна база. Тоест 360 души са били затворени в тясно пространство, на практика цялото село, те не можели да отидат дори до тоалетна, имали проблем с изхранването. Говорих с тези хора и те ми казаха: „Ние разбрахме какво е свободата, свободата е да излезем от това пространство“. Но украинците напоследък си дават сметка, че свободата не е само свобода от окупаторите, тя е в това да вземаш решения и да правиш избор, а не да ти бъдат спускани отнякъде инструкции, които ти да изпълняваш. Множество областни ръководители можеха да вземат решение кое е най-доброто за техните общности. Никой не им налагаше решение отвън. Знам, че се използват много клишета, когато се говори за тази война – рускоговорящи, украиноговорящи, проевропейски… Украйна е много разнообразна държава и включва всички тези общности. Например еврейската общност в Мариупол даде подслон на хората от града в синагогата. Или българите в Одеса… Аз виждам как тези общности си сътрудничат и си помагат в една ситуация, в която съвместното действие е единственият им шанс. Непрекъснато се говори, че има проблеми между губернаторите, кметовете, доброволците, понякога се случва така, че губернаторите са силното звено, друг път – кметовете. Това, че добрите решения се вземат, като се разговаря, посредством дебат, стана видно, когато трябваше да се вземе например решение дали да работи метрото в Харков, или да се използва за скривалище на хората. Тогава се стигна до заключението, че всъщност кметът е този, който трябва да реши кое е най-доброто за местната общност. Това е всъщност базисен принцип на демокрацията.

Много медии пишат за раждането на украинската идентичност, аз бих била по-внимателна по тази тема. Украйна и украинците съществуват от много години и без своя държава. Новото за нас е, че сега украинците за първи път имат собствена държава, иначе те винаги са били част от враждебна държава, от царска Русия, от СССР. И като някой, който преди 10 години се страхуваше да не бъде арестуван на Майдана, за мен е все още странно и ново усещането да седна срещу човек в униформа и да му имам доверие, защото той ме защитава. Дори и сега, работейки с прокурорите, все още имам някои резерви относно украинската прокуратура, но сега тези хора трябва да работят с хиляди жертви на военнопрестъпления. И дори прокуратурата започна да се променя, променя дори речника си, вече не провежда разпити, а интервюта.

Вероятно знаете колко трудни бяха 90-те години, сега си мисля, че много хора, много професионалисти получиха признание благодарение на тази война. Ние имаме вода заради хората, които поддържат водопроводите. Ние имаме електричество заради хората, които поддържат електропреносната система, нашите влакове се движат заради хората, които се грижат за железопътната мрежа. Това е нещо необичайно, нашите банки не са спирали да работят, пощенските услуги не са спирали, защото са важни, за да достига информация до всяко село. И всички тези неща правят тази война необичайна. В момента наблюдаваме война в една добре функционираща демократична държава. Киев например изглежда почти като София, освен вечерния час. Да, има сирени, когато има непосредствена опасност от атака. Има и дигитални приложения и хората, знаят какво да правят. Има даже приложение, което е на английски и е с гласа на актьора, който играе ролята на Люк Скайуокър в „Междузвездни войни“. И тъкмо гласът на Скайуокър казва след предупрежденията за въздушна атака: „Нека силата бъде с вас“.

През лятото на 2021 г. направихме изследване за това какво обединява и какво разделя украинците. И то показа, че хората още носят травмите от 90-те години, но са горди, че са преодолели тези травми, а сега са още по-горди, че устояват. Ще се спра и на Путиновата идея за голямата империя и за това как историята трябва да се възстанови. Такива неща се говорят и в САЩ, нека направим Америка отново велика. Но аз не разбирам имперските амбиции на Русия. Година и половина по-късно ние осъзнаваме, че руският дискурс става още по-странен. Те дори не говорят за Съветския съюз, а за XIX век, което е наистина много странно за нас.

Гласът на Люк Скайуокър казва след предупрежденията за въздушна атака: „Нека силата бъде с вас“

Ще завърша с Крим. Ние всички се променихме много. Аз разглеждам темата за окупацията на Крим от гледна точка на човешките права и нарушаването на човешките права. Работя по тази тема през последните години. Но си дадох сметка, че ние мислим така. Ако обаче говорим за руската държава, повечето свободолюбиви гласове в Крим са зад решетките. Ние също така си дадохме сметка, че Керченският мост е част от ключовата инфраструктура, за да могат да минават техните танкове. Така че за тях окупацията на Крим беше ключова стъпка към войната. Окупацията на Крим беше и важно средство за блокирането на Черно море и пристанищата в Черно море. Тя спомогна и за депортацията на децата. Сега си даваме сметка, че без освобождаването на Крим не е възможно постигането на сигурност в бъдеще. Говорих с първата дама на Украйна, Олена Зеленска, която е умна жена, тя каза на международните журналисти: „Ние не сме уникални, не твърдим, че сме уникални, просто имаме лошия късмет да живеем в уникална ситуация и да се налага да правим уникални неща“. Ние обаче сме и много изморени, ала нямаме избор.

През последните седмици говорих с много активисти и журналисти от Азербайджан и други диктаторски държави – Венецуела, Беларус… Понякога си мисля, че всички гледат на нас с някакво съжаление, но осъзнавам, че всъщност ние сме силни, защото нашата държава е зад гърба ни и ако не отстояваме, ако не се борим за земята си, ще трябва да напуснем държавата си. Да, ще изнасяме подобни лекции, но това ще се тъжни лекции. Така че има алтернатива. За съжаление, не можем да поправим това, което се случи досега, но сме наясно, че не можем да приемаме за даденост това, което имаме, че сме благодарни дори и за това, което имаме в момента. Наскоро говорих с Олександра Матвийчук, чиято организация спечели Нобелова награда миналата година, тя сподели, че се пита дали е в състояние да приеме факта, че нещата може и да се влошат. И каза: „Да, може, просто трябва да приемем и тази възможност“. Но все пак най-важното е, че изборът е наш и ние трябва да се радваме, че имаме този избор. Защото можехме и да нямаме този избор. За нас подкрепата, която получаваме не е даденост. Всеки от вас може да направи избора да помогне. Когато ме питат защо да помагаме на Украйна, а не на други държави, казвам: ами защото ние наистина можем да направим нещо в Украйна и това е причината, поради която заслужаваме да бъдем подкрепени.

София, 17 ноември 2023 г.

*Наталия Гуменюк е украинска журналистка, известна с отразяването на конфликти. Основателка и изпълнителен директор на Лабораторията за журналистика в обществен интерес. След руското нахлуване се фокусира върху медийно отразяване на събитията на първа линия и започва „Проект за разплата: Украйна свидетелства“, който документира военни престъпления и престъпления срещу човечеството, извършени от Русия. Автор е на няколко документални филми и книги, сред които „Изгубеният остров: Разкази от окупирания Крим“ и „Майданът Тахрир“ – за развитията след Арабската пролет; тя е съавтор на книгата „Най-страшните дни в живота ми. Свидетелства от „Проект за разплата“. Като кореспондент на чуждестранни медии е отразявала събития в над 50 държави, пише редовно за Guardian, Washington Post, Rolling Stone, Die Zeit, Vanity Fair, The Atlantic, редовно коментира за CNN, MSNBC, Sky News и др. Гуменюк е съоснователка на независимите телевизии „Хромадске ТВ“ и „Хромадске Интернешънъл“. Член е на Съвета за свобода на словото при президента на Украйна, както и на Независимия медиен съвет. Носителка е на Наградата за свобода на медиите на Zait-Stiftung и на Наградата за демокрация на National Endowment for Democracy за 2022 г.