Теодора Димова, Портал Култура

Не зная как се случи тъй, че в един и същи ден два пъти чух една забравена дума, словесен фосил от епохата на соца, когато тя се лееше като порой от радио, телевизия и вестници. Бях попаднала на запис с речта на Тодор Живков пред Х конгрес на Българските профсъюзи на 9 април 1987 г., в която той развива концепцията си за приземяването: „приземяване, нищо друго освен приземяване, приземяване, приземяване“, повтаря десетина пъти. Развива и други свои концепции, касаещи трудещите се. По-нататък ще кажа къде още чух забравената дума.

Зачетох се в многобройните коментари под конгресния клип – велик българин, велик държавник, велика личност, легенда, под неговото управление просперирахме, живеехме като богове, Аспарух, Симеон Велики и Тодор Живков са тримата големи, последният истински лидер, гений и пр. и пр. суперлативи от днешни българи. После се зачетох в други неща от онова време и неусетно навлязох в щастливо забравената реторика. Сред най-често употребяваните думи в речи, репортажи и дописки беше „трудещите се“. Стана ми смешно от тази дума. Стана ми и тъжно, че няколко поколения са израснали, когато тя се вееше като червените знамена по площадите. Изгасих компютъра.

Отдавна изобщо не употребяваме тази дума. Като че ли сме я забравили. Това сигурно е думата, която най-бързо изчезна от речника ни, така бързо, както е била наложена след налагането на новата власт през 1944 г. Ако можеше така да беше изчезнал и самият комунистически манталитет, мислех си още. Но не, той си живее необезпокояван и до днес от почти нищо и почти от никого, ето, стотици хора се прекланят пред Живков, обкичват го със словесни венци и жалят, че вече няма такива велики българи като него. А клетата нещастна дума се забрави напълно.

Трудещи се.

Какво ѝ е толкова противното на тази дума, че да я зачеркнем, не! а направо да я „изчегъртаме“, както бихме казали преди няколко години, и от речника, и от съзнанието си? Всеки човек се труди. Не се трудят само тежко болните. Трудят се селяните, гражданите, интелектуалците. Значи, когато първият партиен и държавен ръководител се обръща към „трудещите се“, той се обръща към всички хора, към целия народ, какво отблъскващо има в това, че да изтласкаме тази дума от езика си след 89-а?

Тази дума се оказва едно от малкото неща от епохата на соца, които ние почти единодушно сме отрекли и сме обрекли на забвение. Заедно с лозунгите, но те пък се превърнаха в хубави вицове: „При капитализма има експлоатация на човек от човека, а при социализма е обратното“. Но с какво тази дума има толкова негативно излъчване, че тя дори не може да влезе в някой виц?

Едно на ръка, че тази дума е

част от сивия комунистически жаргон,

който придаваше сивота на целия живот. Тя беше част от идеологическата конфекция. Нямаше нужда „дописниците“, които представяха успехите на трудовите колективи, да се стремят да използват нормални думи и понятия – те бяха зададени, бяха се превърнали в неотменна част от идеологическата лексика, бяха станали задължителни като пароли, по които се разпознаваше кой е партиен другар и кой идеологически враг.

Трудещите се не се наричат така само защото се трудят, а преди всичко защото строят социализма, а по-късно ще започнат да строят и комунизма. Трудещите се са „социалистически труженици“. Тези, които се трудят в селското стопанство, са „трудово селячество“. Третата група са „творческата интелигенция“. Тези клишета се бяха превърнали в устойчиви езикови формули. Николай Хайтов беше преброил с колко думи си служи Славейковият вестник „Македония“ и с колко „Работническо дело“. Разликата е стряскаща. Комунистическата лексика беше обедняла до неузнаваемост. Но именно тази обедняла, примитивна и клиширана лексика беше окръжаващата среда на поколения българи. Езиковите клишета бяха примитивни, за да са в съзвучие с идеологическите клишета, които се набиваха чрез тях в съзнанието на трудещите се.

Има и друга причина, поради която „трудещите се“ излязоха от езикова употреба. Човекът не е само труд. Марксическият постулат твърди, че трудът е превърнал маймуната в човек, а войнстващият атеизъм го превърна в догма. Това не само лишава човека от Божия образ, но и от неговата духовна същност. От което следва, че човекът е изцяло детерминиран от обществото и свободата престава да бъде ценност. Така систематичното идеологическо

обезчовечаване на човека го превръща в „трудещ се“.

Друго основно, което прави човека човек, е мисленето. Затова човекът е наречен homo sapiens – разумен, мислещ човек, а Паскал образно го нарича „мислещата тръстика“. Разумът, който няма разрешение на въпросите и загадките на света, но непрестанно ги търси, прави човека. И в тези непрестанни опити е неговата озареност и неговият трагизъм. Този трагизъм го прави крехък като тръстика, но мислеща тръстика, именно този трагизъм го изпълва със смисъл и достойнство. Смисълът и достойнството са величието на всеки човек. А когато величието, смисълът и достойнството се отнемат с един замах, с една проста подмяна – нетърпимостта към тази подмяна е рефлекторна.

Защото тоталитарният режим се интересуваше от човека дотолкова, доколкото той можеше да му приведе своята добавена стойност, затова

човекът беше главно труд, единица труд, производствена норма

,други качества не беше нужно да притежава. Затова всички бяхме „трудещи се“. В нас виждаха само печалбата от експлоатацията ни. Онези, които с идеологията си уж се бореха срещу експлоатацията, експлоатираха на най-ниско, езиково ниво всички нас, като ни приемаха единствено за „трудещи се“. Други качества ние нямахме, с нищо друго не бяхме значими освен с принадената си стойност, която осигуряваше на властта, осигурява и до днес, безгрижен живот на нейните внуци и правнуци.

Преди „трудещите се“ от социалистическата лексика негласно беше отпаднал фундаменталният термин, въведен от класиците – пролетарии, пролетариат. Беше останал като рудимент само на четири места – в диктатурата на пролетариата, в Интернационала, в държавния герб на СССР и над главата на всички комунистически вестници: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Капиталистическите страни бяха станали социални, социалистическите – безкласови, а пролетариите – трудещи се.

По същия начин като „пролетариите“, изчезнаха и „трудещите се“. Но, оказа се, не съвсем. За моя изненада в същия ден чух за тях от устата на Ваня Григорова. Тя нямало да се включи в широкото ляво обединение, защото то не защитавало трудещите се. А тя ще търси нови партньори, за да ги защитава и нищо няма да я отклони от мисията ѝ. Блазе им на трудещите се!