Златомир Златанов

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?