Георгиос Сеферис

Бяхме радостни цялата сутрин.
Господи, колко радостни бяхме.
Най-напред заблестяха 
листата, цветята и камъните, 
после слънцето – голямото
слънце, цяло в бодли,
но толкоз високо в небето.

Една нимфа обираше парцалите на нашите грижи
и ги закачаше по клоните – 
цяла гора от дървета на Юда.

Амур и сатири танцуваха, пееха,
ти виждаше розовите тела
между черните лаврови дървета – 
плът на малки деца.

Бяхме радостни цялата сутрин.
Бездната беше затворен кладенец,
дете удряше нежният крак на невръстен фавн.
Помниш ли как се смееше той?
колко радостни бяхме!

А след това – облаци, дъжд и влажна земя.
Ти спря да се смееш;
когато се скри във колибата
и загледа със твоите големи очи
как архангелът се упражняваше
с огнен меч,
ти каза: „Необяснимо.
Не ги разбирам хората:
колкото и да си играят с цветовете,
всички са черни.“

Превод: Стефан Гечев