ЛУНАТА И ТИСЪТ
Силвия Плат
Това е светлината на ума - студена, планетна.
Дърветата му са черни. Светлината е синя.
Тревите трупат пред мен тъгите си, сякаш съм Бог,
бодат ми прасците, шептят ми за своята кротост.
Призрачни, димни мъгли витаят из тоя кът,
отделен от дома ми с ред от надгробни камъни.
Просто не виждам къде бих могла да отида.
Луната не е врата. Тя е всъщност лице -
като кокалче бяло, съвсем разтревожено.
Тя влачи морето подире си като черно деяние,
устата й - нямо, отчаяно „О“. Аз живея тук.
В неделя камбаните стрясват двукратно небето -
Възкресение, утвърдено от осем огромни езика.
Накрая те всички трезво кънтят имената си.
Тисът сочи нагоре. Той има готическа форма.
Очите се вдигат след него и срещат луната.
Тя е моята майка. Не е тъй добра като Дева Мария.
От сините й одежди излитат прилепчета и сови.
О, добротата - да можех да вярвам в нея,
в светото лице, омекотено от свещите,
свело, към мен специално, кротките си очи.
Аз падам отдавна. Облаци разцъфтяват -
сини, мистични - над ситните звездни лица.
В църквата всички светци ще са сини,
ще плават на нежните си нозе над студените пейки,
с лица и длани втвърдени от святост.
Луната не вижда това. Тя е дива, плешива,
а тисът вещае не друго, а мрак - мрак и мълчание.
Още от От редактора
Памет за Васил Друмев – възрожденецът, белязал литературата, църквата и държавата
Писател, държавник и духовен водач, той е останал в българската история като Климент Търновски
Спомен за Иван Пейчев: Поетът, който дишаше свобода
НЕБЕСНА ЧИТАНКА
133 години от рождението на Никола Петков – политикът, воювал за правова и свободна държава
Една от най-значимите фигури в новата българска история, радетел на демократичните традиции у нас