Биньо Иванов

То
ни къса цели:
може би зелени, може би презрели
от привикналия клон.

Навалях ти
девет педи сняг с колиба в него,
по средата зъби на огнище, а отгоре свещник,
                                                  който гълта вятър,
вънка пее вълк и спира, да полегне,
ти ме гледаш в огъня, гората
расне с вълча песен, с гълтан вятър.
Може би зелени, може би презрели...

издалече някъде, съвсем наблизо,
шумно се събират разнолики и познати,
сочат,
ръкомахат,
викат, капнали от грижа:
Тия лудите защо избягаха в гората?

Иначе
е горско и човешко,
малко тъмно,
вече късно,
много близко, снежно и стопено;
три деца, това са нашите, с усмивка гледат в мене,
или в тебе,
както се изплъзваш през венчалния си пръстен.

И
те няма:
нищичко от теб и огъня не ми се мярка,
само
вълчият език ме ближе и ми дума, и ми свети,
Че
е тъй голям и бял светът, до днес не вярвах,
извалял се е снега,
натрупал се е до небето.