Пламен Дойнов

В началото е леко отвращение -
от правилните зъби, от походката
на командир от стрелкова дивизия,
от сенките след снощното му пиене
от призива му да не клатят лодката,
от опита му в някой спорт за биене,
от напора на егото под ризата,
от лекото простонародно перчене...

Но после неусетно под лъжичката
усещаш гъдел - уж е зъл, но истински,
чепат и рязък, но и топъл, ягодов,
и както неспокойно гледа в празното,
провижда раните на тази нация,
понякога ги мие със сълзите си...
Когато се шегува, трепваш: Вярно ли
долавям? - арогантното му хилене
заобля се в усмивка, в смях от дъното
на някаква душа, укрита в тъмното.
И ти разбираш с радостно учудване
как почваш да се губиш като облаче
в хипнозата на погледа му бащински...
И някъде отдолу - смътно, празнично
страхът ти се разлиства в тъмно влюбване.

Започват да те дразнят всички слухове:
че уж кортежът му е сгазил някого -
добре, но сигурен съм, че убитият
не спазва правилата за движение;
че бил поръчал старите предатели
да ги очистят - боже мой, клеветници!;
за другите - разстреляни от някой си,
пак бил виновен - призрачни измислици,
а може би сами са си го търсили!;
че имал общо с хората изчезнали -
да ги намерят, ето ти свидетели!...

Лицето му изпълва всички страници,
търкаля се - жадувано видение,
прегазва незапомнените граници,
и нека всички чужденци загубени
да мислят, че е просто заслепение.
За тях е тайна този свят от влюбени:
в градините - тълпи от млади влюбени,
по улиците - армия от влюбени,
във армията - генерали влюбени,
в полицията - комисари влюбени,
из фабриките - влюбени работници,
по всички стадиони плуват влюбени
във мексиканската вълна от влюбени,
и ти сред тях - с най-влюбените влюбени -
внимаваш за невлюбени самотници,
броиш наум последните нещастници -

посочваш ги и вече си готов
да учиш демоните на любов.