Светослав Пинтев

Днес е годишнината от онзи На 11 февруари 1211 г. , когато в българската столица  Търново цар Борил,  който  е подозиран от в убийството на предшественика си цар  Калоян, както и в опит да прати в Царството небесно престолонаследника, бъдещия владетел Йоан Асен II, по чудо спасил се, свиква събор срещу богомилите, както писахме.  Има спор дали годината е 1210 или 1211 г., но това не е толкова важно. Важното е друго.

Определя ли този акт народностната ни съдба? Петър Дънов твърди, че гонението на богомилите и е в основата на българското проклятиe. 

В тази връзка ви предлагаме откъс от книгата "Светият Граал-съкровището на богомилите-бугри", посветен на тези събития. Цитирани са книгите на големия изкуствовед и изследовател акад. Николай Райнов, който в началото на миналия век възражда интереса към учението успоредно с един французин, за кото някой път специално ще ви разкажем.

Както е добре известно, първите сведения за появата на богомилството датират от времето на обявения от Православната църква за светец български

цар Петър ( 927-969 г.), който наследява на трона баща си Симеон Велики

  Писателят Николай Райнов, позовавайки се на богомилските книги в подземията на библиотеката на Слънцето в Малта,  където той и двама негови приятели са единствените допуснати българи в ново време, че лично Боян, известен  в историята като Боян Мага, а днес и като Боян Магесника, създава учението. От историята знаем, че той също е син на Симеон Велики и по-малък брат на цар Петър. Копоите на венценосния му батко, в негово отсъствие, оковават през 933 г. седемнадесет от най-видните водачи на учението в занданите на Преслав, а после ги подлагат на пъклени изтезания, любими на повечето христолюбиви владетели. Въображение в това отношение ни най-малко не им липсва. Както пише Райнов, мъченията варират от  “избождане на очи с нажежени щипци, забиване на мрежи от разпалени гвоздеи по гърба и гърдите, оковаване в нагорещени железни дъски, рязане с ренде, наливане на разтопен метал в ушите, изваждане на нокти с клещи”... 
            Според разказа му, докато Боян е на обиколка из Кипър, Малта, Краков и Рига, е заловен самият поп Богомил, наричан  също Йеремия, негов пръв помощник. Хвърлен е в тъмница  в очакване на смъртна казън.
        Когато се завръща князът, научил за коварството, вбесен връхлита в двореца и се нахвърля върху патриарха, подбудил касапницата:

- Умреха ли вече? – един страшен глас бе попитал.
- Умреха, княже!
- На късове ще бъдеш късан и мръсни кучета ще нахраниш с телото си за това! Пусни презвитер Йеремия!
- Но…
- Аз искам!
Богомил бе пуснат.

Николай Райнов, „Цар Петър” - „Книга за Царете”, издателство Стоян Атанасов, София , 1918 г.

По-късно, разбира се, го довършват. Райнов съвестно разказва прочетеното в богомилските летописи за смъртта на човека, който дава името си на учението: 

„На 25 януари 971 година биде изгорен на големия Преславски площад пред целия народ Богомил, а пред него посечени затворените богомили. Един останал жив само - Симеон Антипа. Той стоя затворен повече от година: мъчиха го, слагаха го на горещи въглища, отрязаха му езика, наведоха го с главата надолу и наляха в носа му разтопено олово. Защото знаеха, че той пази всички богомилски книги и настояваха да им ги предаде. На 17 ноември 972 г. той бе изгорен на същия дъбов костер, на който изгориха и архиепископ Богомил.”
Преди това Борис II  дава власт на Георги Сурсувул да се разправи с братството: 
„Манастирът бе обграден и богомилите - уловени. Но от епископите на църквата имаше само двама - Михаил Унгарец и Теодор Преславски. На 9 май 969 г. беше разсечен на късове Михаил Унгарец, а на 27 май 969 г. беше изгорен Теодор Преславски в двора на манастира „Св. Параскева".  Гонението почна. Богомилите бяха гонени, затваряни, убивани. Даже секретната история на движението не е записала нито имена, нито дати, свързани с тези отвратителни масови убийства. Знае се само, че на 16 март същата година е бил изгорен Светомир Македонец заедно с 12 негови презвитери и 93 верни. На 19 септември 969 г. е съсечен Хамерон Дубровнишки с 19 презвитери, които са изгорени, и 74 верни, задушени в тъмницата с пари от запален сулфур, а 183 оглашени ca умрели от изтезанията...” 
 Така пише Николай Райнов в неиздадения си труд „Богомилство и  богомили”. За да е толкова прецизен в датите и всичко останало, той очевидно цитира, без да украсява, богомилските летописи от Малта. Ето какво казва  за „паметта” на учението - апостола, чието име използва като псевдоним за някои от книгите си:
        „На Симеон Антипа дължим единствената книга по история на богомилското движение, наречена "История на Милостта Божия", 270 листа, голям пергамент, дето се дават сведения за учениците, учението и събитията в тяхната вътрешна връзка: разгледани са 32 години на движението, от 928 г. нататък. Наред с това, той даде и опит за системно изтегляне на цялото богомилско предание "Теория на Милостта Божия", две книги, 149 листа, обгръщаща мистериите, догмите и ритуалите на първото богомилство. По ценността на тия две книги не може не само да се спори, а и да се говори. Те са единствени книги, писани от вътрешен, и то в ранния период на първата богомилска църква. Те се пазят в Малта на почетно място. Там намирам запазени в оригинал и другите книги на Симеон, които ще изброя...”

Историците навярно ще кажат, че тези сведения граничат с легендата, че за тях няма писмени доказателства, а и да има, те не са известни на науката, следователно не съществуват. Ами да отидат в Малта, да намерят начин за влязат в библиотеката и да ги "открият", а не да съдят за богомилите само по документите на инквизицията и нейните предшественици. Това е все едно да обявиш някого за предател и долен мръсник само по досиетата на ДС, каквито случаи не липсват в наше време. Обикновено обвинителите са офицери от службата, градящи усилено капитализъм.
По-късните зверства срещу богомилите са стриктно документирани, особено на Запад. Ще изброим малка част от тях, защото иначе няма да ни стигне цяла книга:
Алексий І Комнин (император 1081-1118 г.), демонстрира истинска виртуозност в така типичното за  Византия  и нейните повелители коварство, в което те са ненадминати, като успява да се разправи жестоко с водача на богомилите по онова време Василий Врач, както и с много негови последователи. Дъщерята на този „преславен” василевс, принцесата-историчка Ана Комнина (1083-1148 г.) в произведението си, посветено на него, „Алексиада”, го възхвалява безмерно като христолюбив защитник на  Църквата и вярата. Тя пише за татко си така: „Той ловко възвърна към нашата православна вяра цели градове и области, където бяха смесени най-различни ереси”. Според нея заслужавал да бъде наречен „тринадесети апостол”.  Само дето учениците Христови никого не са горили и изтезавали. 
Византийската принцеса определя богомилството като смесица от „две най-противни и най-долнопробни учения, познати от по-раншните времена - манихейското, така да се каже, нечестие, което наричаме и павликянска ерес, и масалианското безсрамие”, а за водача на богомилите във Византия  пише: „Някакъв монах Василий, човек много ловък в разпространяването на богомилското нечестие, имал дванадесет ученици, които наричал и апостоли, а бил привлякъл и няколко ученички, жени злонравни и зловредни. Той разпространил злото навсякъде. И злото като с огън унищожи много души.”
Ана разказва как Алексий І Комнин измъква и поставя на открито „това най-отвратително племе, което се крие като змия в дупката си с помощта на тайната си магия”. Естествено, че иде реч за богомилите:
Василий Врач е посочен от някакъв нещастник на име Дивлатий, после любезно е поканен в двореца от самия император и брат му, които лицемерно се престорват, че искрено  и дълбоко ценят учението, затова смирено искат да се запознаят с всичките му тайни от първоизточника. Той с чисто сърце, спокойно и аргументирано, излага принципите на вярата си, а думите му са записани тайно от скрити зад завеса писари. Тогава няма „бръмбари”, какво да правиш.  

Ана Комнина продължава разказа си така:  „И този поразен от Бога човек не само разказал всичко позволено и непозволено, но и не пропуснал нито един престъпен догмат, а се отнесъл с презрение към нашето богословие и цялото църковно управление, осмял всички Божи закони, нарекъл храмовете, о ужас, Божиите храмове, дяволски и сметнал и определил като лошо нещо това, че почитаме тялото и кръвта на този, който е първият архиерей и първата жертва.”


На 11.11.1111 г. Василий Врач - водител на богомилите в Източната  империя Византия и България, е изгорен на кладата  на хиподрума в Константинопол. 
Безценният сборник по медицина на този велик мъж, озаглавен „Целебник” изплува в Сорбоната чак през деветнадесети век.
Ето и как описва изгарянето му Стилиян Чилингиров в книгата си „Какво е дал българинът на другите народи”,  1937 г.  стр. 40: 
Василий, началник на богомилите в България, медик по професия, мъж образован и с добродетели, бил изгорен жив... на хиподрома в Цариград. Това бил първият богомил апостол, който умира за еманципацията на човешкия разум. Неговото изгаряне станало в присъствието на император Алексей, на патриарх Николай, на сенаторите, велможите и множество народ.
А тия пламъци според летописец очевидец се издигали високо до върха на обелиска, гдето била кладата.
Както Христос освети със смъртта си кръста, така нашият българин освети кладата и показа на света как се служи самоотвержено на една идея, на едно учение, на една религия 415 години преди чеха Йон Хус и цели 500 години  преди италианеца Джордано Бруно.
Примерът на Василия скоро бил последван и от други богомили.

Първият френец проповедник на новото учение Пиер Брюи, бива изгорен на 1140 г.
На заловените в Константинопол е предложена сделка, с която да отърват кожата, т.е. да се отрекат от учението, като за целта се покаят публично. На брега на Босфора са запалени две огромни клади, над едната от които се извисява внушителен  кръст. Осъдените трябвало да си изберат кладата според вярата си. После огньовете на "правилната" като по чудо са загасени. Онези, които избрали тази с кръста, са освободени, а останалите - хвърлени в тъмница, за да ги екзекутират по-късно. Такава възможност е дадена и на самия Василий, но той отказва с презрение.  Ана Комнина пише, че  затова: 
Всички от Светия синод, изтъкнатите назареи и самият тогавашен патриарх Николай намерили, че Василий заслужава да бъде изгорен като истински еретик и като изобщо неразкайващ се. Към тях се присъединил и самодържецът, който, след като много често разговарял с Василий, установил, че той е лош човек и не желае да се откаже от ереста.

Ужасна е и съдбата на водача на богомилите от Константинопол - монаха Нифонт, на когото един по един са изскубани  космите от гъстата брада, след което палачът с два пръста  изважда очите му, а накрая  "милостиво" го хвърля в кладата.
Алексий І Комнин, който според преданието изгаря дори собствената си баба заедно с над 10 000-те константинополски богомили, възлага на монаха Евтимий Зигавин да опише ересите в книга, която е известна като „Паноплия догматика”, в превод „Догматическо всеоружие”.  Чернокапецът старателно оплюва богомилската доктрина, но става безценен източник за бъдещите историци, които ще имат възможност да сравнят написаното от него с "Тайната книга на богомилите", както наричат апокрифното евангелие на апостол Йоан, и с анатемите на събора, свикан от цар Борил.  
Император Мануил І Комнин (1143-1180 г.), повелител на Източната империя Византия, известен със сближението с Ватикана, продължава да ги   изтребва в същия „праведен” дух. Съветникът му по въпросите на ересите, италианският теолог Уго Етериен, е този, който пришива на богомилите в Далмация, Босна и на запад наименованието "патарени", защото знае, че така ги наричат в Милано.
През XII век „добрите хора” са яростно гонени от сръбския крал Стефан Неман, а книгите им изгаряни. В Босна и Херцеговина обаче богомилската църква става официална. Мнозина от тях се спасяват там след  погромите, защото  босненските банове и крале ги приемат като братя, а някои сами влизат в техните редове. Владетелят бан Кулин е посветен за „съвършен” богомил и подпомага с плам проникването на учението в Западна Европа. 
       

През 1017 и 1022 г. за първи път започват да горят масово богомилите, наричани катари

 Кладите засъскват зловещо в Тулуза и Орлеан, като поглъщат стотици живи  хора, чиято единствена вина е, че не искат посредник между себе си и Христос.
Първият голям църковен процес срещу тях се провежда в Кьолн (1143 г.)
В пренията с католическия богослов Екберт „еретиците” защитават вдъхновено схващанията, характерни за български богомили. Водачите на кьолнските „съвършени”, сред които е и техният ръководител Теодорих, са осъдени и без церемонии са хвърлени в кладата. Сведения за изгарянето на еретици, близки до богомилите, са открити в Саксония, Бавария и много други германски провинции. 
Движението прониква дори във вечно консервативната Англия след средата на ХІІ в. През 1159 г. проповедникът Жерар с трийсет свои ученици, между които и немалко млади жени, пренася “заразата” в Оксфорд, твърдят аналите. Започват да ги избиват, естествено. „Влиянието на богомилството в Англия е съвсем видимо в някои средновековни литературни творби. Твърди се, че внасят своите идеи в ереста на английските лоларди. Всичко това на свой ред свидетелства за силата и универсалните общочовешки послания на „Великата ерес” или, както е по-справедливо да се каже, на „Великата българска ерес”, твърди Lectorium Rosicrucianum.
Първият папа, който ги заклеймява на събора във Верона с булата Ad abolendam,  съставена със съгласието и подкрепата на император Фридрих II Барбароса, е Луций III през 1184 г. 
Още през 1165 г. богомилите са анатемосани от папа Александър III /1100 – 1181 г./ , който официално ги обявява за еретици, като анатемата е потвърдена след време от Инокентий III. 
            През 1119, 1139,  1163 и в 1185 г. църквата подбужда няколко неуспешни кръстоносни похода срещу богомилите в Западна Европа, които са съпроводени  с неизменното масово изгаряне на  „добри хора". 

След  т.нар. Велик катарски събор в Сан Феликс дьо Караман, близо до Тулуза, от 1167 г., на който присъстват изпратените от България водачи Никита и Марко, действащ в Ломбардия, както и епископът за Франция  Робер д’Еспренон,  терорът се засилва, Църквата е във велика ярост,  чувства се вече сериозно застрашена, затова пуска на воля бесовете на смъртта и разрушението.  Инквизицията е създадена към 1215 г., за да громи богомилите-катари в Тулуза, Прованс и Арагон, защото населението там като един приема богомилството. Епископите на Папството първоначално се опитват да ги върнат в лоното на Римската църква "с добро", но те са толкова отвратени от жестокостта и безчестието й, че в много случаи предпочитат смъртта. Кралят на Франция си съдейства с църковните власти за разкриването на оцелелите. 
Инквизицията е официализирана като институция през 1233 г. от папа Григорий IX под името Inquisitio hereticae pravitatis.

През 1209 г., след смъртта на цар Калоян, от когото папа Инокентий III изглежда  има голям страх заради военната му мощ, но вероятно и заради влиянието му сред богомилите в Европа, иначе надали щеше  да изтрае до убийството му, Светият отец организира кръстоносен поход срещу техните едноверци в днешната Южна Франция. Има вероятност българският владетел да използва "добрите хора" там и в Италия като свое политическо оръжие. На него Инокентий III, който лично го приема в лоното на Римокатолическата църква и изпраща легат да го короняса, не посмява да изпрати указания как да ги изтребва, както на следовника му Борил,  а това е  добър повод за размисъл... 
Цар Калоян обаче е покосен от предателска ръка под стените на обсадения от него Солун, а на следващата година Лангедок, самостоятелно владение по онова време, и Тулузкото графство са  стегнати в железен обръч.
Над цяла Европа замирисва на горящо човешко месо
Сигналът за окончателна и кървава разправа с богомилите-катари в Лангедок започва с убийството там през 1208 г. на папския легат Пиетро ди Кастелано, за което, каква изненада, са обвинени богомилите. Нищо, че той е посечен с меч край един мост от рицари на графа на Тулуза, а за "добрите хора" е общоизвестно, че не дават да се наранява "дори най-малкото животно". Смятат, че заради това ще ги сразят лесно. Тези сред тях, които не са посветени още като „съвършени” обаче, масово грабват оръжието. Потомствените рицари от областта, приели новата вяра, и техните братя нямат намерение да се оставят да бъдат изклани като овце.
През 1209 г., като загрявка, започват да горят живи богомили в Тулуза, в Колон, в Лиеж. През същата година Инокентий обявява кръстоносния поход срещу тях.   

Военното ръководство на кампанията е поверено на Симон дьо Монфор, а религиозното - на папския представител Арнол дьо Сито.
Първият опустошен  и обезлюден от облечените в желязо орди  град е Безие, следва го Каркасон. През 1210 г. са превзети и сравнени със земята градовете Ажон, Алби, Касе, Биру, Брам, Каузак, Фонжу, Гаяк, Лавор, Лиму, Ломбе, Минерв, Мирпоа...  Пламъците на кладите лумват един след друг в Аквитания, Лангедок и Шампан. Изпепелени са 450 „съвършени” проповедници  в  Лавур, 180 в Монт Еме, 140  в Минерв,  80  в Ажан, 94 в Касе, 210 в  Моасак...
Нашествието на 30-хилядната армия  на папските хора, като най-многобройни са  войските на френския крал, започва унищожението на последното огнище на цивилизацията в Европа, съхранило ценностите от древността. Континентът ще се събуди от кошмара на църковната кървава вакханалия след дълги и черни векове.
Преди нападението над областта Лангедок философията и изкуствата там са на пиедестал, като достигат до най-бурното си развитие в Европа редом с тези на Византия  и България в онази епоха. Източната Римска империя обаче вече е сразена от кръстоносците и е престанала да съществува, като на нейно място е създадена Латинската. Така Лангедок се прочува като най-цветущата и благоденстваща област на континента, еталон за религиозна толерантност, извор на богатства, пример за свобода на съвестта и  вероизповеданията. Бурно избуяват дори езотеричните знания. Както отбелязват редица изследователи, в град Нарбон има школи по кабала, учат се езиците на древните, а преобладаващата вяра, тази на богомилите, привлича хиляди. Окситания, както е другото име на областта, е свързана  политически и икономически в много по-голяма степен с кралствата в близката Испания, не толкова с френската монархия. Тук Ренесансът, ако не настъпил, то поне е напъпил. Папските армии се погрижват да го смажат и стъпчат в калта.
Характерно за Лангедок и Тулуза е, че не само бедняците, а и издънки на стари благороднически родове се вливат като пълноводна река в учението, в което виждат  истинското християнство, блестящо като кристал на фона на кожодерските данъци за Светия престол, масовата търговия с реликви и грабежите от най-различно естество, които практикуват духовните лица, изпратени от Рим за пастири. Положението трябва да е наистина страшно, щом сам папа Инокентий III пише в свое писмо за подчинения му епископ на Нарбон: „За него няма друг бог освен парите”. 
Обсадата на Тулуза е повече от кошмар за кръстоносците. Главнокомандващият на похода Симон дьо Монфор е убит  през юни 1218 г. с голям камък, запратен от метателна машина, която е насочена от няколко жени, а мястото му като водач на похода е заето от неговия син Амори, отявлен некадърник във военното дело, съвсем естествено папските войски отнасят няколко унизителни поражения. През 1229 г. е подписан мир с договора от  Мийо.
В хроника на цистерцианския монах, църковен писател и поет Алберик, описваща световните събития от сътворението на света до 1241 г. (Alberic de Troi-Fontains, Chronica, p.886), е записано, че папа Инокентий ІІІ изпровожда свой  легат при българския цар Борил, властвал между 1207 и 1218 г., който все още е обвързан чрез Калояновата уния с Рим. „Наместникът на Христос” го призовава да предприеме незабавни жестоки мерки срещу българските манихеи, както нарича онези, които се смятат за най-ревностните ученици на Христос - богомилите. 

Стилиян Чилингиров описва две от хилядите клади, осеяли континента: 
„В Ломбардия, в град Киченце, Йоан Киченцки изгаря в 1233 година 60 знатни лица, последователи на сектата.
В Кьолн апостолът на катарското учение Арнолд и трима още негови другари с възторг се качват на кладата. Въодушевен и възторжен, Арнолд говори сред пламъците на събралия се народ и завещава на последователите си твърдост... Млада една мома, неофитка в учението и дивна хубавица, възторжена от безстрашието на четиримата апостоли, сама се хвърля в пламъците и изгаря с тях.”
       

 В Соасонските летописи на манастира "Свети Медар" е записано: 
„Лето 1236-о. Много голям брой еретици, които някои наричаха булгари, а други - пифили, бяха заловени в различни градове и села на Франция, Фландрия, Кампания, Бургундия и останалите провинции. Поради усърдието на проповедника брат Робер Бугр бяха поставени на изпитания и разследване от архиепископи и прелати от останалите църковни степени, накрая бяха обвинявани като еретици и бяха предавани на светските власти. Някои от тях бяха хвърлени наново в затвора, за да се разкаят, а други, които не пожелаха да се откажат от ереста, бяха изгорени на клади и имуществата им бяха конфискувани от светските власти. Това ставаше не само през тази година, но и преди нея в продължение на три последователни години, и по-късно в продължение на пет и повече последователни години. Наистина от мнозина се говореше, че безбройни множества еретици били разпръснати по различните области на Галия.”
Запомнете този Робер Бугр!
Споменатият френски „благочестив” монах Алберик пише в хрониката си от 1239 г.  за едно друго от многото големи човешки жертвоприношения във френските земи: 
„На тринадесетия Божи ден на месец май при Монт Вимер беше извършено голямо и угодно на Бога изгаряне на булгари.
И бяха изгорени на огромна клада 183 булгари в присъствието на наварския крал, на много барони от Шампан и на много епископи.”
         Алберик цитира прилежно указа на краля, касаещ богомилите: „Ако някой е заподозрян в българска ерес, съдебната власт да го улови и да го изпрати на епископа, и ако това се докаже, трябва да бъде изгорен... Къщите, наследството и покъщнината, които принадлежат на бугри, да преминат в ръцете на краля.”
            Могъщата Католическа църква и армиите на монарха близо 40 години  не могат да  надделеят над богомилите.

Лангедок,  Фландрия, Рейнската област, Ломбардия са все по-ярко осветявани от кладите, но папските войски редовно ядат и много здрав бой.  Това още повече ги ожесточава, а силата им е огромна. 
Цистерцианският хронист Сезарио ди Хейстербах разказва, че при първата масова човешка кланица в град Безие, когато населението се укрива в църквата, кръстоносците питат папския легат Арно Амори как точно да различат „еретиците” от добрите католици,  за да не избият и своите едноверци, без никакво колебание той заповядва: „Caedite eos! Novit enim Dominus qui sunt eius”.  Ще рече: „Убивайте всички. Господ ще познае своите”. Чудесен пример за християнската милост и човеколюбието на Рим. Думите на този легат се носят от векове като пример за фанатизъм и сатанинска жестокост.