"Другите българки" и страхът, че българското ще се разплете безвъзвратно

Проф. Ивайло Дичев, Дойче веле

България е страна на хроничния авангард: културата в нея се развива от скандал на скандал. Само дето не се караме за изразните средства на новия проект, а винаги, първо, че са дадени едни пари, и второ, че е обидена някаква национална сакралност.

Когато някой пипне светините на българщината

Изложбата на Михаил Вучков "Другите българки" покрива и двете изисквания - и затова заслужено се превърна в хит в социалните мрежи. Върху познатите ни картини на Майстора са монтирани лица на транссексуални. Посланието на този силен политически жест на солидарност не е трудно да се разгадае: тези хора са между нас, наши близки, приятели, колеги - те са красиви, те са БЪЛГАРИ.

Но! Избликнаха разнообразни съображения от типа „това сега изкуство ли е?“ и „ами и аз мога да го направя с фотошопа“. И както винаги възмущението има количествен измерител: Министерството на културата дало за проекта цели 10 000 лева, с които един пенсионер може да живее две години.

Наред с това националистическото опълчение видя в проекта поругаване на художествена светиня, което, разбира се, е по-тежък състав на престъпление. Та не е ли Владимир Димитров върховно въплъщение на българщината? Как смее някой да го "дописва"? Ами той никога не би нарисувал тези небинарни хора, които патриотите системно изтласкват вън от здравото национално тяло.

И така възмутени потребители подеха масово качване на оригиналните картини от художника - от една страна почит по повод 140-ата година от рождението му, от друга протест срещу безродниците и отцеругателите. Само че тази палачинка с картинките лесно се обръща. Появиха се майтапчии, които контраатакуваха с образи на ВМРО-дейци, залепени в колажите като "други българки". Сега очакваме крайнодесни нападения на залата при откриването, жив щит от посланици, поканени за подкрепа, дълбокомислени сутрешни блокове и всичко останало, което съпътства изкуството у нас. Ако резюмирам - акцията всъщност съживи спомена за Майстора, който иначе събира прах из галериите.

Сакрализирането на различни културни феномени у нас е достигнало плашещи размери. Помните как през 2007 патриотичното войнство се вдигна на бой срещу проекта на Мартина Балева, която искаше да изследва начина, по който една картина е спомогнала за митологизирането на кланетата от 1876. Яростта стигна до физически заплахи и предлагане на награда за адреса на Балева, а "Атака" внесе закон за наказателна отговорност на онзи, който отрича "геноцида" на българите в Османската империя. Подобни табута тегнат върху произхода на древните българи, фашизоидния характер на режима преди 1944, македонската национална идентичност, автохтонната древност на траките и какво ли не още.

Ако изпуснем дори само един конец

Но най-абсурдни са забраните в сферата на изкуството. Разбира се, у нас е невъзможно да се представят във филмова версия национални герои като Левски и Ботев - всякакъв образ на сакралните персонажи ни обижда, както обижда изобразяването на божеството в еврейската и в мюсюлманската религия. Или вземете възмущението от публикуването на "Под игото" през 2019 в осъвременена версия, където по думите на преводачката Нели Стефанова били сменени 6000 остарели и турски думи, неразбираеми за съвременния млад човек. Изглежда логично - аз например не разбирам изрази като "Вай, ханзър ериф!" и „Гечмиш ола, бай Марко!", камо ли горките ученици. Е да, ама нали е забранено да се редактира свещеното писание?

Романът на Вазов обикновено се озовава на върха на всички класации: дали хората са го чели, или просто знаят, че трябва да са го чели - това е друг въпрос. Но при изобразителното изкуство май не е съвсем ясно докъде може да стигне сакрализацията. По същия начин ли ще бъде отбраняван Златьо Бояджиев? Гюдженов със сигурност. Но Светлин Русев? Мърквичка? Проведена докрай, подобна сакрализация на културното наследство води до пълна бюрократична парализа: забраняваме всичко, което излиза от канона - и шапка на тояга. Марсел Дюшан, нарисувал преди век мустаци и брадичка на Мона Лиза, у нас ще има да почака.

Дали подобна сакрализация говори за вяра и преклонение пред собствената нация? Всички знаем, че е точно обратното. Причина за нея е несигурността, страхът, че ако изпуснем дори само един конец, българското за миг ще се разплете безвъзвратно.

*Този коментар изразява личното мнение на автора, Faktor.bg не е ангажиран с неговите позиции.