Според сръбската телевизия Н1, около 1000 души от Цариброд всеки ден минават ГКПП „Градини – Калотина“ и отиват на работа в София. Само че по време на туристическия сезон, на границата се струпват километрични колони коли и автобуси. Царибродчани, тръгнали на работа в България, попадат в задръстването, тормозят се и закъсняват за работа. През юли, чакат и по няколко часа заклещени в потока от турски гастарбайтери и туристи тръгнали от Западна Европа към топлите морета.

Царибродчани нямат избор. За да стигнат навреме работа, неведнъж им се е налагало посред нощ да тръгнат с кола от сръбската страна, да минат границата пеша и от българската страна да ги поеме друга кола. На връщане, същата процедура по обратния ред. Излишна загуба на сили, нерви и време. Страдат хората, страда и бизнесът на работодателите.

Освен в общината, полицията и публичния сектор, друга работа в Цариброд няма. Не работи нито една фабрика. София предлага достатъчно работа и за царибродчани, но ето, че границата през летните месеци ги подлага на тежки изпитания.

Алтернативен ГКПП, няма. Само за сравнение, на сръбско-унгарската граница те са 14! Въпреки че в обещанията за откриване на такова ГКПП на Петачинци досега се проляха тонове мастило, проведоха се сумати срещи на високо равнище и се спечелиха немалко местни избори. От сръбската страна казват, че за откриване на ГКПП Петачинци всичко било готово, чакали само отговор от българското правителство!? Демек, България е виновна и изтезава хората на границата, ей тъй от инат!

На всичкото отгоре и железопътната линия Цариброд – София не работи повече от една година. Тя решаваше проблема – хората сутрин отиваха на работа, вечерно време се връщаха. Някой реши да я съкрати и никой не можа да даде смислено обяснение защо.

Независимо от дългата политическа криза в България, проблемът с отпушването на пътната тапа за царибродчани отиващи на работа в София, не беше чак толкова труден за решаване. Стига да имаше поне малко политическа воля или милост и състрадание за царибродските българи, които плувнали в пот и измъчени от безсъницата и безкрайното чакане в летните жеги на границата, сутрин пълзят към работните си места в София и вечерно време към домовете си в Цариброд.

От време на време, по някой от царибродските управници в отговор на въпроса защо няма влак София – Цариброд или поне алтернативно ГКПП, лепва по някой пост в социалните мрежи, че били провели разговор в София, били изпратили писмо във Външно министерство и се очаква проблемът да бъде решен.

Така минават години. Царибродчани вече не вярват никому и тия които все още са в трудова възраст си купуват еднопосочен билет. Зад тях остават родните домове създавани от няколко поколения. Изтерзани от часовете прекарани на границата, те са доволни, ако успеят да си купят жилище в Божурище, за да си починат и на другия ден навреме да стигнат на работа.

Останалото е политическа демагогия. Сръбските управници винаги ще повторят мантрата, според която българите в Сърбия имат всички права, според международните стандарти, че и повече от тях. Българските най-много да кажат, че българската (все още непоискана) подкрепа за членството на Сърбия в Европейския съюз зависи от това как се спазват правата на българите в Сърбия. А ограничаването на правото на свободно преминаване на тия 48 километра от Цариброд до София и обратно, с различен интензитет продължава вече 105 години.

Иначе от Берлин до Истанбул, от Пекин и Москва до Белград няма проблем, само дето километрите са повече, пише в коментар за БГНЕС Иван Николов.

Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”.