Калина Андролова, фейсбук

Корнелия, милата, не може да си отдъхне, хем санитарка, хем лидер, хем предизборен политически оратор из медиите. От друга страна, как да остави темата за шараните в Мизия на компетенциите на топ социалистическия високомислещ авангард – Свиленски, Зафиров и Проданов. Те не биха се справили с хрониките на едно течно общество...

Изкушавам се тук, покрай днешните дебати в парламента, да припомня няколко реда от Умберто Еко от неговите хроники на течното общество, по-специално за левицата: 

"И така, през 1996 г. Проди печели изборите и левицата за първи път взема властта. Бурни празненства на Пиаца дел Пополо, струва ми се, тълпата е в делириум. Д'Алема се упътва към сцената, една жена го хваща за ръката и се провиква: "Другарю Масимо, най-после ще създадем силна опозиция!"

Активистката била разбрала, че нейната партия е спечелила, но не че е длъжна да влезе в правителството. Не можела да си представи партия, която трябва да каже "да" на много неща, защото за нея винаги партията е била героична и непреклонна сила, когато на всичко казва "не". Това олицетворява трагичната история на европейската левица. Повече от 150 години тя съществува като опозиционна сила, в мъчително очакване революцията да избухне. Затова левицата винаги е била способна да каже "не" и е гледала с подозрение на онези свои крила, които са се осмелявали да кажат "да" с половин уста, изключвала е членовете им и пр. Затова левицата винаги се е разцепвала, обречена на постоянна кариокинеза, и разбира се, по тази причина никога не е била достатъчно силна да управлява. Бих допълнил злонамерено – за нейно щастие. Защото тогава щеше да й се налага да казва "да", с всички компромиси, които се изискват, за да се вземат управленски решения. На левицата винаги й е било достатъчно само да си представя как един ден ще унищожи тази власт."