Политическите технолози са врагове на изборните изненади и идеализирания модел на демокрация, затова на последните парламентарни избори станахме свидетели как се случва т.нар. „управлявана демокрация“, типично в стила на американската политттехнология за инсталиране на нова власт в територии, подобни на протекторати, пише Калина Андролова в коментар за БНР.

По правило се селектират неразпознаеваеми хора, които се представят на слабоинформирния избирател като специална високообразована формула, която ще реши всички проблеми на обществото. В нашия конкретен случай новата формация беше договорена с Румен Радев, и буквално беше трасирана през неговото политическо влияние и служебната власт.

Накъде върви България след победата на „Продължаваме промяната“ и съставяне на кабинет между 4 коренно различни една от друга формации?!

Парадоксално звучи, но оттук нататък България ще има по-малко суверинитет, отколкото преди. Правителството трудно ще се споразумява за непопулярни решения, но най-вероятно ще се задържи по-дълго от очакваното, тъй като партиите-участници в коалицията са в проблемно състояние и участието им във властта е начин да консолидират силите си или да избегнат очакван разпад. Корнелия Нинова си решава личния въпрос като ръководител на БСП в оставка, опитвайки се да извлече авторитет от участието си в правителството. „Демократична България“ е в криза. Зелените най-вероятно ще започнат да заиграват с „Продължаваме промяната“ и при едни следващи избори е възможно да напуснат коалицията, където всеки дърпа силно към себе си, което ще е допълнителен удар върху т.нар. градска десница. При такъв развой ДБ може и да не минат 4%-ата бариера. „Има такъв народ“ ще продължат да се смаляват, тъй като им липсват структури и ясно изразени цели, които да държат избирателите им съвкупно. „Има такъв народ“ бяха нещо като емоционален гръмоотвод, политическа дъвка, която ще загуби смисъла си, ако не се преобразува в конкретна идея за общо споделяне.

Напълно некоректно е да се правят сравнения между тази четворна коалиция и Тройната коалиция, акуширана от президентското влияние на Георги Първанов. Тройната коалиция беше съставена от три, самодостатъчни и напълно завършени партии, чийто лидери имаха субектност да се договарят. В сегашния случай имаме инсталиране на марионетна външна конструкция, подкрепена от малки формации в криза, ръководителите на две от които са в оставка, а като цяло трите са електорално изсмукани от лидиращите коалицията – „Продължаваме промяната“. Това поставя коалиционните партньори в принудителна и невротична позиция, независимо колко открито и толерантно се договарят условията на споразумението.

Към тази психологически сложна конструкция се добавя и петият участник, Румен Радев, чиято неофициална, но фактическа квота са силовите министерства. Ако трябва да изречем грубата истина, Румен Радев еднолично овладя сектора за сигурност. Това, което преди беше купувано от Пеевски, Румен Радев го получи с външна помощ, използвайки служебните кабинети и министър Рашков, за да подмени всички ръководители в силовите структури, както и втория ешалон от кадри. Така да се каже, това беше цената на споразумението, за да се инсталира възможно най-устойчиво новата власт.

Овладяването на службите гарантира по-нататъшната борба с наследството на ГЕРБ и политическото укрепване на „Продължаваме промяната“. Няма почти никакво значение дали Асен Василев и Кирил Петков ще вземат финансовия сектор, и коя партия кое министерство ще ръководи. Румен Радев ще държи абсолютно всичко през службите за сигурност и всеки, който се отвие, казано на жаргон, много бързо ще може да бъде натиснат. Официално Румен Радев е президент, а неофициално вече е сивият кардинал в държавата. Секторът за сигурност ще бъде тежко дебалансиран, тъкмо защото там няма да има нито партийна, нито коалиционна отговорност.

Коалиционното правителство ще се инсталира след справедливо парцелиране на министерствата, но през силовите структури Румен Радев ще държи контрола върху правителството и никой от споразумелите се няма да може да мръдне. Единствено Атанас Атанасов от ДБ повдига въпроса за дисбалансите в сигурността и настоява да се направят някои рокади в сектора за сигурност, вероятно защото би искал и той да получи значение в този сектор. Но може да бъде абсолютно сигурен, че Радев няма да отпусне нищо съществено на никой. Той ще използва службите за това, за което всички партии досега са ги позлвали. Разликата е, че Радев не е партия. Което прави концентрацията на власт ексцесивна.

Хората са склонни да вярват, че една груба и почти бандитска линия на подмяна на множество хора в силовите структури е вярна посока за изчегъртване на предишната власт, вместо една спокойна и съзидателна промяна с качествени хора. Нуждата от персонални промени в сектора за сигурност може и да е била наложителна, но трябваше ли именно служебните кабинети на Радев да назначават титуляри на службите. Фанатично реваншистките решения особено в сектора за сигурност често не дават положително развитие.

Защото качествени хора в този сектор се изграждат трудно. Вероятно за неизкушения от службите слушател ще звучи твърде нереалистично, но съдбата на България зависи именно от доброто управление на службите за сигурност. Много отдавна задачата на разузнаването не се изчерпва с това да разкрива намерения на известен противник. В началото на XXI век разузнаването търси самите субекти на агресивните неизвестности, то анализира атипична информация, свързана с изпреварващо откриване на нови заплахи за нацията и държавата, маскирани много често дори като обещано приветливо бъдеще.

За съжаление властта в България е наркоманизирана в това да ползва службите за лично укрепване, компроматни войни и решаване на провинциални властови комплекси. Държавите със силни служби за сигурност имат екипи за критичен анализ, който възразява на базовия анализ преди изобщо дадена прогноза да стане част от решенията на властта; това е един подход за борба срещу инертността на умовете и за борба с единствената колективна мисъл, която може да заседне в някои от най-чувствителните структури на държавата, като разузнаването например.

Но това е прекалено сложно за политкомисарството, заложено в управлението на нашите структури. За съжаление още през V век пр.н.е. китайският пълководец и мислител Сун Дзъ казва следното: „Тактика без стратегия е само шум преди поражението“. Натрапчивотомислене за разправа е болестотворно. Докато се управлява, секторът за сигурност трябва да се изгражда, а не просто да се ползва за създаване на атмосфера, политически удобна, която да осигурява домашни чехли на властимащите.