Проф. Огнян Минчев

Румен Радев се превърна в едноличен разпоредител с властовите инструменти и институции в страната. Той е начело на една пирамида на властта, която все повече укрепва, на фона на всеобщата криза не само на партиите, но и на основните механизми на държавно управление. За пръв път в съвременната история атаката срещу партиите идва от държавния глава, който трябва да бъде пазител на демократичната система.

Призиви срещу партиите винаги са били отправяни от страна на определена периферия от българското политическо пространство, която е споделяла авторитарни, националистически или друг тип възгледи отляво или отдясно. Говорим за периферия, която се е изправяла срещу политическите партии с цел лансирането на алтернативна визия за някакъв тип централизирано и авторитарно управление. За първи път обаче в нашата съвременност атаката срещу политическите партии идва от върха на държавата. Идва от страна на този човек, който е избран за държавен глава, и чиято основна отговорност на тази позиция е да бъде гарант, пазител за демократичните политически отношения в демократичната система на управление в България. От тази гледна точка позицията на Румен Радев срещу политическите партии на практика може да бъде изтълкувана като позиция срещу българската демократична политическа система.

Нека да разгледаме този проблем в един малко по-дълбок контекст. В България в последните две десетилетия върви един динамичен процес на

намаляване силата и ролята на гражданското представителство

във формирането на политическата власт и увеличаването на ролята на корпоративните задкулисни интереси, които формират това, което можем да наречем новата българска олигархия от последните 3 десетилетия. Този процес на практическо намаляване или свеждане до минимум на процесите на гражданско представителство е процес, който сам по себе си води до превръщането на демокрацията във фасада на българската политическа система и внася реално отношенията на диктат от страна на силните на деня, зад кулисите, в институциите на публично управление на държавата. В този процес ролята на партиите и на партийната система обективно и непрекъснато намалява.

Ако вземем последното десетилетие от развитието на България, когато основната партия, която управляваше страната, беше ПП ГЕРБ, ние виждахме този процес, като процес, при който ГЕРБ се развиваше по-скоро като една клиентелна йерархична мрежа, а не толкова като партия, в която се лансират идеи, визии, ценности за българската политическа система и за развитието на България като цяло.

Именно това обстоятелство, че партия ГЕРБ въпреки своето много голямо влияние в обществото се бе редуцирала до една клиентелна мрежа, на практика доведе до криза на партийната система и доведе до невъзможност за развитие на адекватни политически алтернативи на управлението на ГЕРБ, които биха могли да доведат до нормални трансформации, до нормално предаване на властта от ГЕРБ на друга отговорна политическа сила, след това от нея обратно на ГЕРБ и т.н. Тази двойна криза от една страна на изпразване на съдържание на гражданското представителство и от друга страна самоинсталирането на ГЕРБ като една политическа партия, упражняваща хегемонна роля, но от позицията на клиентелна мрежа, не от позицията на визионер, не от позицията на носител на идеи, ценности и т.н.

Това в крайна сметка доведе до кризата, на която сме свидетели в последната година и половина. Тази криза обаче бе употребена от настоящия президент Румен Радев за това българската политическа система не просто да възстанови своите функции на демократично представителство, а тази криза бе поведена в обратната посока – в посока на установяване на

открита еднолична власт на самия Радев

Той застана начело на една пирамида на властта, която все повече се укрепва, на фона на всеобщата криза не само на партиите, но и на основните механизми на държавно управление. Със закономерното отстъпление на партия ГЕРБ от управлението, макар и по един недостоен за българската демокрация начин, в българската партийнополитическа система се създаде един сериозен вакуум.

Този вакуум се опитаха да запълнят т.нар. протестни партии, но те не успяха да го направят, не успяха да решат тази задача, поради простата причина, че те представляват повърхностни популистки проекти, най-популярните, сред които едва достигат до популярност 20 – 20 и няколко процента. Така българската партийна система първо се фрагментира и второ, стана плитка и уязвима, тъй като голяма част от участващите в политическия процес партии се оказаха политически инженерингови проекти на един или друг олигарх, на една или друга задкулисна комбинация от интереси.

Тези популистки политически проекти на практика се провалиха в основната задача на партийната система. И това се случи на два пъти – в условията на 45-я и на 46-я парламент. Именно поради това ние целенасочено стигнахме до състояние, до което изкуствено предизвиканият вакуум доведе до свръхекспанзия на властовите позиции на Румен Радев, който от един нормален представителен президент, какъвто е президентът преимуществено в българската конституционна система, се превърна в едноличен разпоредител с властовите инструменти и институции в страната.

Разпоредител, който колкото повече разширява своята власт, толкова повече се увеличава апетитът му за

придобиване на цялата съществуваща власт в България

Именно така тази криза на партийната система се превръща във всеобща криза както на българската демократична система, така вече и на българската държава. Ние сме на прага на установяването на една авторитарна система на управление, в която Радев очевидно ще лансира своя прословут проект за нова конституция, който все още упорито не показва. Може би чака да мине балотажът в неделя.

Сигурен съм, че в резултат на един подобен проект за конституция и в резултат на огромната власт, която Радев концентрира в ръцете си, без да може да я употребява ефективно, ние ще затворим кръга на ерозията на българската демократична система и ще се превърнем в един полуприкрит централизиран авторитарен режим, начело с Радев.

Бих искал също така да подчертая, че допълнителен елемент на тази криза е фактът, че голямата концентрация на власт в ръцете на Радев, на фона на пълната ерозия и срутване на партийната система и демократичните механизми, не води до ефективно управление на страната. Тя води до криза на управлението на страната. И тази криза очевидно ще продължи, ако някой или всички ние може би не започнем алтернативен процес на постепенно възстановяване на българските демократични институции, включително на политическите партии в България. /БГНЕС