проф. Калин Янакиев, портал Култура

В края на текста си от миналата седмица казах, че течащият вече над 20 дни протест освен настойчивото и все по-яростно искане за оставки на правителството на Борисов и на главния прокурор Гешев (да, все по-яростното, защото случващото се на площада и на „Орлов мост“ не е „младежки купон“ и „дефиле на красиви млади хора“, както се опитват да го стилизират някои) върши и още едно основно нещо – всекидневно, остроумно-инвентивно, невероятно изобретателно развенчава фигурата на доскорошния „бате“ Бойко. Сравних това масово – освен на площада, буквално като цунами връхлетяло в социалните мрежи развенчаване с „екзорцизъм“, прогонване на зъл дух (в нашия случай, обладал цяло едно общество). Сега ще кажа, че за разлика от екзорцизма в буквалния смисъл  на тази дума, който е съзнателно извършвано действие с духовната сила на Църквата (исторически – най-вече на западната), случващото се от двадесетина дни у нас е спонтанно и направо казано, необяснимо докрай – чудесно събитие. Най-вероятно то е зашеметило като удар по главата и самите обекти на „екзорцизма“ – Борисов и Гешев.

Защото наистина само до преди месец (и от поне осем години назад) „аурата“, по-специално на премиера, изглеждаше непоклатима, инсталираше го направо като „конгениално“ въплъщение на българската „народна воля“ и предопределен да „бие“ (както обича да се изразява) всичките си политически противници оттук, та чак до необозримото бъдеще. По всичко изглежда също, че и самият „бате Бойко“ се бе самоубедил, че е такъв, защото както поведението му, така и публичната му лексика станаха през последните месеци абсолютно и без никакви спирачки самоуверени и арогантни. Той щедро и великодушно „раздаваше“ парите на данъкоплатците на този и онзи (без консултации с разни „чиновници“), привикваше и хокаше министрите си като някакви „разсилни“, упражняваше дебелашкото си остроумие към журналисти, чуждестранни дипломати, към цели професионални съсловия и въпреки това социолозите регистрираха непрекъснат ръст на доверието в премиерската му персона. Казионните медии се захлипваха от възторг да отразяват публичните му появи и тръпнеха от страхливо-ентусиазмично любопитство от непредсказуемите му „харизматични“ изцепки. И ето на – изведнъж стана нещо необяснимо: Христо Иванов „дебаркира“ с една лодка на плажа край Росенец; случи се „инцидентът“ с държавните „гавази“ на Доган; Радев се възползва; Гешев по непростимо глупав начин стовари бухалка върху него и… София избухна. Избухна с абсолютно неочаквана сила – точно както през 2013 г. след злощастното номиниране на Пеевски за шеф на ДАНС. Избухна точно, когато „бате Бойко“ трябваше да обяви поредния си „епохален успех“ – вкарването ни в „чакалнята“ на еврозоната. Избухна и му развали празника. Развали му го по такъв предизвикателен за несвикналия да среща никаква съпротива към самохвалствата му начин, че Борисов изведнъж също „взривно“ оглупя. Взе че извика една дузина автобуси със свои партизани от дълбоката провинция и ги инсталира под колоните на МС, точно срещу хилядното множество на взривилия се площад. Разбира се, стигна се до стълкновения, а късно вечерта полицията преби (без да се крие от камерите) неколцина младежи от протеста.

Какво стана? Още на следващия ден непоколебимата „аура“ на Борисов се разлетя, изчезна, буквално се стопи като лански сняг. И нейните останки оттогава насетне са обект на такова невероятно осмиване и подигравки, на каквито, спомням си ясно това, в близката ни история са били само руините на падналия Правешки диктатор. Несъкрушимият „народен водач“ Бойко Борисов се превърна за броени дни в копие на падналия Тодор Живков и по всичко личи, че това вече е необратимо.

Достатъчно е да се видят невероятно изобретателните в сарказма си плакати, надписи и изображения с неговата физиономия на площада всяка вечер. Достатъчно е да се отворят стотиците постове във Фейсбук. Достатъчно е да се види с какво – пак ще повторя думата – цунами от саркастични обигравания и карнавални преобръщания бива заливан всеки „нелеп“ опит да се противодейства на този масов „екзорцизъм“. Сравнете: ПР-ите на ГЕРБ призоваха привържениците му да публикуват в мрежата профилните си снимки с надпис „Аз подкрепям Бойко Борисов“ и в отговор се появиха… десетки подигравателни колажи: Цвета Караянчева (наречена от шефа си „тъпа кърджалийска…“) се появи под надпис: „Вярвам на Бойко Борисов, особено когато говори по телефона“. „Аз вярвам на Бойко Борисов“ цъфна пък над снимки на спящия премиер пред чекмеджето му, пълно с банкноти. Снимки на няколко от сегашните му депутати и министри, само преди пет години започнали политическата си кариера в други партии, цъфнаха с цитати от тогавашни техни негативни изказвания за „Бойко“ съпоставени с днешните им венцехваления и т. н. и т. н.  Нелепо „режисираното“ и „мистично“ сценографски решено полунощно обръщение на (за първи път сериозно) уплашения Борисов в деня след полицейското насилие, в което той говори в почти църковен полумрак с Богородична икона зад гърба си (но с ръка в джоба) и с десница на гърдите, бе колажирана с удивително подобен кадър на Марлон Брандо в ролята на… дон Корлеоне. За мен една от най-остроумните находки представлява клип, в който преподавателка китайка демонстрира на черна дъска многобройните интонации в китайския език, като ги пояснява със сричките „Ши-ши, ши-ши, ши-ши“. Клипът е анонсиран с надпис „Какво отговаря Бойко Борисов когато го питат #КОЙ му реди правителството“.

Казах, че в това взривно развенчаване на довчера непоклатимо инсталирания в „народната любов“ български премиер има нещо почти свръхестествено. И аз твърдя това наистина сериозно. Защото тук ни е преподаден (от Провидението) нагледен урок какво собствено представлява политическата „харизма“ на един популист. Тя – показано ни е – е нещо абсолютно ефимерно. Тя е – колкото и за голям „майстор“ да се има носителят ѝ – социално-историческа грешка, обществена патология, привиден оптически ефект, който, колкото и да се задържи, изведнъж, при най-неочаквана промяна на ъгъла на гледане, радикално се разобличава и от фасцинираща ни се разкрива като позорно-жалка и смехотворна. Защото популистът въобще е неавтентично политическо лице. Популистът дори няма лице – той е маска, изработена, за да впечатлява и която впечатлява, докато някой ден – по неведома причина не се изхлузи и не разкрие жалката гледка под себе си. Вижте от какво сте се омагьосвали години наред – решава в един момент да ни покаже Провидението и от този ден незаглушимият хохот заменя захлипващата се довчерашна страхопочит.

Да, това смъкване на маската може да извърши най-неочакван инцидент. В нашия случай например „дебаркирането“ на една гумена лодка нейде на брега на „Бате-Бойковата“ държава… И след това всичко (и по-рано било) започва да се вижда ослепително ясно. Да се вижда нелепото държане на „Батето“ в чужбина (с маската под носа, сочена от Меркел), неспособността му да каже едно No, thank you!, когато му предлагат кафе („Аз имам торта…. ъъъ… Сахар“) започва да се вижда неопровержимо довчера незабелязваната несъстоятелност на министрите му (Данаил Кирилов) и т. н. Но нека не бъда чак толкова мистичен. Бидейки убеден, че в необратимо стартиралото развенчаване на „бате Бойко“ пръст има самото Провидение, аз ще насоча вниманието ви и към чисто емпиричните фактори, натрупвали се и в един момент довели до „разлетяването“ на Бойко Борисовата „аура“. А основните сред тях, струва ми се, са следните.

След акцията на Христо Иванов в Росенец и след няколкото негови последващи акции в различни „топоси“ на корупцията в страната, изведнъж стана очевидно ясно нещо, което до този момент сякаш бе само предмет на обществената мълва и „непровереното“ убеждение на хората. Стана ясно, че премиерът с показно бабаитско-мъжкарско излъчване всъщност отдавна е… дълбоко зависим, че е не тъкмо „батката“ на държавата, а,  кукла – кукла на конци, дърпани от шепа довчера смътно различими, но днес неочаквано очертали се „подземни хора“. А разконспирирането на „батката“ като „кукла“ – с извинение за  не съвсем „политкоректния“ термин – представлява феминизиране на неговата персона. Всъщност, стана ясно, че големите „мъже“ в държавата са и продължават да бъдат… Ахмед Доган и вездесъщият от 2013 г. насам Делян Пеевски. Поради паническите действия на самия Борисов след „Росенец“ стана ясно също, че въпросните Доган и Пеевски имат в правителството уж „на Борисов“ най-малкото трима министри и значи онези, на които „бате Бойко“, както ни внушаваха, „нарежда“ разни неща и ги „хока“ за други, май са били на подчинение на други по-големи шефове. Спомнете си, че три дни след избухването на протеста Борисов обяви, че изисква оставките на Младен Маринов, Емил Караниколов и „Влади“ Горанов, защото… имало съмнение, че са свързани с Пеевски. Същата вечер, че това съмнение е съвсем оправдано, потвърди публикация в медията именно на Пеевски – ПИК, в която Бойко Борисов бе унизително „скастрен“, че „предава“ най-„успешните“ си министри и направо бе заплашен със „снемане на доверието“. И ето: на другия ден уж подадените оставки бяха „замразени“, а почти седмица след това (очевидно след пазарлъци с „кукловодите“) бяха приети, но на съвсем различни основания и след намиране на (както се оказа) приемливи от същия Пеевски заместници. Христо Иванов не спря и взе че ни заведе при някакви доскоро неизвестни ни „Осем джуджета“, откъдето изплува името на някой си „Петьо Еврото“, фактор между прокуратурата, следствието и едрия криминален контингент. След това стана ясно за получени от (държавната) Банка за развитие огромни траншове към Румен Гайтански-„Вълка“. От неумерено (и много глупаво) пусканите в казионните медии с цел злепоставяне на протеста „чатове“ на Васил Божков-„Черепа“ изплува прозвището, с което наричат във „вътрешните кръгове“ Пеевски. И така – изведнъж „мъжкарят“ Борисов бе видян като оплетен в мрежата на хора с бандитски прякори, видя се като най-много „координираща“ (но и зависима) фигура в гигантска мутренска групировка с псевдоним „ГЕРБ“. А това – с извинение за неологизма – го „раз-бабаити“, превърна го от „закрилник на народа“ (срещу „жълтопаветния елит“) в „закрилян“ (но и здраво държан) от Шиши-Вълко-Черепната „дълбока държава“. Това – казвам аз – даде старт на развенчаването на мъжкарската му „аура“.

По-нататък: следва да се отчете, че подавляващата част от медиите в страната ни (масовите вестници, повечето телевизии и т. н.) в последната година-две до такава степен прекалиха с „поръчковото“ експониране и подмазваческо венцехваление на Борисов, че буквално изградиха нещо като пост-комунистически „култ към неговата личност“ със стилово много сходни с „Тодор-Живковизма“ черти. Всеки „чорбаджийски“ жест на този човек, всяко негово дебелашко остроумие, всяка арогантност ни бяха представяни като нещо „мно-о-ого“ мъжкарско. Миналият път припомних за това как на определението „тулупи“ пред журналистическата общност централен всекидневник реагира с унизително „езиковедско“ разяснение на смисъла на тази, известна на всеки простак дума. Всичко това – казвам аз – се натрупваше бавно (практически неподозирано и от самия Борисов и от медийните му „сирени“) до определена критична точка, съвпаднала фатално с разкритията за корупционната мрежа, в която е оплетен. И избухна в реактивно развенчаване.

Ще го кажа и тук – както Борисов, така и медийният му „слугинаж“ очевидно подцениха своя настоящ народ, в който наред с по-старите, израснаха и млади поколения, за които „Тодор-Живковизмът“ вече е чужд и органически неприемлив. И нещо много важно: тези млади поколения са далеч по-остроумни и инвентивни от „махленско-тарикатския“ тон, с който се опитват да ги залъгват. Всъщност в последните дни смеховото развенчаване от младежкия авангард направо помете фигурата на новия „Тодор Живков“, която се опитваха да му пробутат.

Най-накрай: неподценима роля изиграха и записите с автентичния глас и автентичния „стил“ на Борисов. Въпреки всички старания те да бъдат обявени за „фалшиви“ (или – по-предпазливо казано – за „манипулирани“), да ни бъдат представени като възмутително навлизане в „личното пространство на един човек“, тези записи показаха на хората нещо скандализиращо – показаха, че от години вече тях ги управлява човек с мислене и говорене на… мутра от епохата на прехода; че те са избирали – в продължение на десетилетие – мутра. И това колкото и да не им се искаше на слугуващите медии, потресе най-малкото урбанизираната част от народа ни. С пълно право мой познат попита във Фейсбук: какво би се случило, ако например в Германия излезе запис, в който бундесканцлерът нарича бундеспрезидента (какъвто и да е той) „тъпанар“, псува го като каруцар и използва за него мъдрости от типа на тази, че „на умния човек можеш да набиеш акъл в главата, а на тъпия само…“ (чуйте записа, защото това не може да се цитира в публичен текст). Бих отговорил на моя познат, че това в Германия въобще не може да се случи. И ще добавя, че не може да се случи в никоя (както се изразява премиера ни „бяла“) държава. Което означава, че с този премиер ние сме станали „уникални“. А това – тридесет години след края на вездесъщия „Бай Тошо“ вече не може да бъде понесено от израсналите междувременно български поколения. Гневно (а не просто „красиво“) искайки този човек да изчезне от публичния връх на държавата те обаче знаят как да темперират своя гняв с толкова невероятно остроумно развенчаване на неговия облик, че – убеден съм – връщане обратно от тази развенчаност вече няма да има. Както „записите“, така и гротескните венцехваления на вестникарския „слугинаж“ ведно с бабаитските прозвища на „дълбоката му държава“ ще вървят оттук насетне залепени за Борисов, докато не го довършат политически. А упорството му да остава фронтално срещу енергията на този „екзорцизъм“ само ще ускори това довършване.

По-дълбоките причини за нетърпимостта към настоящия главен прокурор са по-различни и тях ще се опитам да анализирам следващия път.