Защо изобщо честваме 3 март и откъде идва това унизително чувство на благодарност към Русия? Има ли друга страна по света, избрала за свой национален празник събитие, в което дори не е участвала?

Отношението на Русия към нас много напомня на това към Украйна, уж сглобена от Ленин с подръчни материали, както твърди историкът цар Путин. Те са убедени, че и нас са създали. А ние не само приемаме това високомерно твърдение, но дори сме го превърнали в свой национален празник, пише в свой коментар от 3 март 2022 година покойният вече професор Ивайло Дичев. Публикуваме текста заради неговата актуалност и днес.


"Аз те родих, аз ще те убия"

Оставям ви да размишлявате дали Украйна и България не са наследници на държави, които са няколко века по-стари от руската. И все пак, както във всяка пропагандна теза, тук има зърно истина. Болшевиките след революцията наистина форсират създаването на украинска съветска република, но не за да откъснат жива плът от матушка Рус, а за да интегрират в новата империя разнообразните неруски населения там. Третата българска държава наистина възниква по волята на руския цар, защото младата българска нация не е имала сили да надвие могъщата Османска империя. Само дето вече е възникнала десетилетия по-рано - през Възраждането. За Москва от подобни полуистини следват пожизнени права на собственост над нашите две страни - според прочутата реплика на Тарас Булба към сина предател: "Аз те родих, аз ще те убия".

Отношенията на България с Русия минават през различни криволици, както става във всички междудържавни отношения (дори с Османската империя сме били съюзници през Първата световна война). Защото историята е голямо място. Наред с Руско-турската война там ще открием и много събития, които няма да се харесат на благодарните. Ще открием например разгрома на българите от княз Светослав през 10-и век, който довежда скоро до края на славната Първа българска държава. Ще открием още размяната на българи християни срещу черкези след Кримската война между царя и султана. Или пък противопоставянето на Русия на Съединението, подкрепата на превратаджии. И така до светлия 9 септември, когато страната ни отново е "освободена", така че 45 години живее в състояние на "ограничен суверенитет" (доктрината Брежнев).

И откъде тогава идва това покорно, чак унизително чувство на благодарност, с което ни обработват от деца? Не може да е само защото поколения политически деятели - и след Освобождението, и през времето на комунизма - по един или друг начин са били клиенти на Москва. Според мен става дума за дълбок национален комплекс, породен от срама, че не сме се оказали достатъчно бунтовни и е трябвало отвън да ни помагат. И колкото повече се разгаря благодарността, толкова повече се задълбочава комплексът на недоверие в собствените ни сили.

Помислете само: има ли друга страна по света, избрала за свой национален празник събитие, в което дори не е участвала? Нито един българин не е присъствал при подписването на Санстефанския мирен договор, уреждащ руската окупация на европейска Турция, с обещание за създаване на българска държава - нещо, което се случва чак по-късно, на съвсем друга дата.

Нека направим бърза разходка из света на националните празници. Франция празнува щурма на Бастилията - затвора, станал символ на феодалното потисничество. Германия отбелязва съединението си - обединението на Германия на 3 октомври 1990, станало символ на завършека на Студената война. В Индия Денят на републиката бележи провъзгласяването на новата конституция през 1950 - край на колониалното господство. В Гърция национален празник е 25 март, когато през 1821 митрополит Герман развява знамето със син кръст и така дава начало на кръвопролитното въстание под девиза "Свобода или смърт".

На този фон българският национален празник е трудно обясним извън сферата на психологията. През първите десетина години на тази дата (по стар стил) се празнува възкачването на престола на руския император Александър Втори, чиято статуя е и първата сериозна монументална пластика в новата столица. Представяте ли си поляците, чиято държава (за кратко) е възстановена от Наполеон, да изберат за свой национален празник коронясването на този "цар освободител"? Аз не.

След десетилетия на монархически празници идват комунистите, които обявяват за национален празник второто "освобождение" - споменатия 9 септември. Именно него компромисно ще замени новата власт с избора на 3 март. Ако помня правилно, предложението идва от Петър Младенов. Значи хайде - ще се откажем от второто "освобождение", ама се връщаме към първото.

По времето на соца градовете ни се покриха със статуи на новите освободители. Така столицата ни доби съвсем колониален вид. Тръгваш от булевард "Ленин" покрай Братската могила, после идва благодарственият Паметник на съветската армия, пресичаш булевард "Толбухин", вървиш по булевард "Руски", преминаваш покрай "Царю Освободителю" на Цоки, за да стигнеш до монументалния Ленин, възторжено взрян в тортата стил сталински барок на Партийния дом.

Опитите паметникът с вдигнатия шмайзер да се прати в един хубав музей или поне да се премести от центъра срещат яростен отпор от страна на левите, а и на самите руснаци, които ще ви обвинят, че харесвате фашизма. По същия начин се възприемат като русофобство призивите на хора като мен да сменим сегашния абсурден национален празник с нещо, което сами сме направили - Съединението, Независимостта, приемането на Търновската конституция. Как смеем да настояваме за национално достойнство? С една хитра идеологическа хватка неблагодарността към руския цар умело се преобръща в обвинения за непатриотичност и отцеругателство, които самата роднинска метафора на Дядо Иван сякаш улеснява.

Разбира се, че благодарим. Но не на бруталната азиатска империя.

В Русия живее един велик народ, с чиято литература, музика и наука е възпитано нашето поколение. Там е работата, че цялата тази велика култура е противостояла и на самодържавието, и на тоталитаризма, и на путинизма днес. От декабристите, които смело тръгват на каторга, до дисидентите, които тайно пишат стихове в ГУЛАГ; от оркестъра в обградения Ленинград, където музикантите падат от глад, до тези смели лелки, които днес въоръжени до зъби полицаи влачат за косите из улиците. Разбира се, че се прекланяме, разбира се, че благодарим. Но не на бруталната азиатска империя, която създава или премахва държави, а на народа, който се бори с нея.

Русия винаги се е противопоставяла на Запада. Отначало обосновават специфичния ѝ път с православието, после с една странна ленинска редакция на марксизма. Сега на ред дойде един брутален национализъм, напомнящ нацистката фантасмагория за кръвта и расата. Нали не сме забравили, че Хитлер започна Втората световна война, като организира референдум в населените с етнически германци Судети, които после присъедини към райха, докато накрая взе цяла Чехословакия. Някакви паралели с Донбас?

Няма причина Русия да бъде абонирана за нашата благодарност. Както, впрочем, не бива да е абонирана за солидарността ни и Украйна, към която днес са насочени всичките ни молитви. Русия има своите страховити пропадания, в които няма защо да я следваме. Геноцидната политика на сталинизма. Студената война и Желязната завеса, зад която завлече и нас. Ядреният тероризъм, с който сега режимът на Путин опитва да направи планетата заложник, за да му играе по свирката. Дайте този път ние да им дадем пример за цивилизованост, та някой ден те да са ни благодарни. Като започнем с това да се уважаваме като нация, която дължи съществуването си на самата себе си.