Лютви Местан, председател на ПП ДОСТ

Умишлено изчаках да премине връхната точка на напрежението край Росенец, за да не бъда уличен в злорадство, макар природата ми да е лишена от подобно чувство. Освен това бях любопитен дали ще се намери поне една медия или анализатор, който ще се докосне до същинското символно значение на онова, което се случи не в деня на протеста, а в нощта преди него.
На 10-ти срещу 11-ти юли районът около парк Росенец бе залят от хиляди подчинени на Доган, организирани, разбира се, от кметове на общини. Медиите набързо и наивно ги определиха като “защитници на почетния председател“. Защита от какво и от кого? Нито Христо Иванов, комуто прави чест, че пое политическа отговорност за протеста на гражданите, нито протестиращите граждани бяха заплаха за Доган. Осъществяването на конституционно право на свободен достъп до плаж, публична държавна собственост, не може да се квалифицира като заплаха за когото и да е. В това число и за този, който го е узурпирал под закрилата на държавни и общински власти.

ДПС акцията край Росенец има друго твърде опасно измерение. Това бе нагъл акт не на защита, а на предупреждение, на директна заплаха – Внимавайте! Ще правя каквото си искам, ще свалям демократично избрани правителства, ще строя зимни и летни сараи, есенни и пролетни даже; ще купувам лодки, яхти, ТЕЦ-ове, че и летящи чинии, стига да поискам.

Аз съм субектът на властта. Аз разпределям порциите

Дори без власт, пак съм субектът на властта. Защото освен явна има и сива, задкулисна власт. Това е моята територия. Тук аз съм Царят и затова съм
Недосегаем. Извън и над закона.
И ако някой се осмели с дрън-дрън принципи като върховенство на закона да ми потърси отговорност, за кратко време ще мобилизирам не 3, а 30 хиляди, ако се налага и 300 хиляди и тогава ще стане страшно за етническия мир.
Безспирен 30 годишен рекет.

Маниакалната претенция, че етническият мир зависи от една персона и може да бъде застрашен по негова прищявка дори по повод законни права на български граждани, само защото те биха нарушили морския конфорт на Властелина, е обиден за всички – и за българите и за турците.
Мотивът, който изправи протестиращите граждани срещу летния сарай,

не е етнически,

затова и не станахме свидетели на прояви на етническа нетолерантност от тяхна страна. Христо Иванов и водените от него са наясно, че цяло едно малцинство не може да бъде дамгосано с вече обществено нетърпимите действия на една партийна клика, готова да етнизира всеки казус като най-краен механизъм за своя защита. “Да не стане Катуница“; “Да не стане Сребреница“ са част от репликите, чути в ефир от “Догановите защитници“, с които повторно и дефинитивно се определя цената на етническия мир – корупция и безнаказаност. Висока, но оказва се платима цена. Тук аналогията с българската народна максима за зелника е неизбежна. Само че когато зелникът е общественото благо, държавната хазна, вината наистина е на този, който го дава. Затова, относно Росенец на Борисов и на Бургаския му кмет, никак не им отива ролята на “Ни лук ял, ни лук мирисал“. Те носят пряка отговорност за създаването на този мини анклав като част от по-големия руски анклав на Лукойл.

 Росенец далеч не е единственият, още по-малко най-важният „жест“ на редица български държавни и местни власти към Доган. Росенец само извади на показ системния порок в управлението на редица български правителства – тежка зависимост от Сараите. Има само едно ярко изключение – Филип Димитров, който плати висока цена – загуби властта си, но остана единственият Рицар в българската политика и без да се кичи със звание „Почетен“, остана почтен.

Борисов не може да бъде нареден до Филип Димитров. Управлението му е класически пример за задкулисни зависимости от Сараите и компромиси за сметка на обществения интерес.

Това вече не може да се скрие. Премиерът ще акумулира нарастващо недоверие не заради общата си политика, а заради сарайските си зависимости. Росенец бе началото. Ще последват и други форми на недоволство. Тук въобще не визирам протестите, организирани от Президента Радев. Моето отношение към него е заявено отдавна, заради абсолютно неприемливата му геополитическа ориентация.
Освен това, през 2017 година Президентът

Радев в услуга на Доган,

който го подкрепи на изборите, заради общата им зависимост от Кремъл, застана начело на организирана съпротива на цялата държавна машина срещу решителния опит на партия ДОСТ да разбие монопола на ДПС. И на Президента и на Премиера, както и на другите демократични партии (ако са такива) им предстои да научат тежък урок – България, въпреки членството в НАТО и ЕС, няма да се превърне в истинска демокрация, докато Държавата на практика пази монопола на Доган върху най-голямото малцинство и то остава изолирано от общите демократични процеси.

През 2009 година арогантното изказване на Доган от Кочан повиши избирателната активност до над 4 200 000. Близо половината от тези избиратели качиха на власт Борисов с очакване, че той ще въздаде справедливост и ще накаже корумпираните. Борисов не покри това очакване. Това в политиката не се прощава. 
Парадоксът е, че този, който дойде на власт с анти-Доган риторика, може да загуби властта си заради тежката зависимост от сарайския властелин на порциите.