Антибългарската истерия по повод откриването на Културен център „Иван Михайлов” в Битоля ме върна в далечната 1998 г., когато откривахме Културно-информационния център в Босилеград. Сякаш времето е спряло. Отново се повтарят същите събития, същите клевети и интриги и се тиражират същите опорки. Искрено съчувствам на българите там и им пожелавам кураж и дързост в отстояването на националното си достойнство, въпреки помията, клеветите и лъжите и активните мероприятия, които тепърва ще се струпват върху тях, пише в анализ за БГНЕС Иван Николов, КИЦ Босилеград.

В Босилеград тогава дойдоха високи държавни представители на България, дипломати, политици, известни културни дейци и журналисти и под навъсените погледи на полицията, в присъствието на българи от двете страни на границата, центърът бе открит. Гостите си отидоха, а в следващите дни, седмици, месеци и години в сръбските медии започна зловеща антибългарска кампания.

Опорките бяха почти същите, както и сега срещу Културен център „Иван Михайлов”: че това е най-голямата българска провокация срещу Югославия от Втората световна война насам, че откриването на центъра е институционализиране на политиката на отцепване на Босилеград и Цариброд, че това е опит за възстановяване на „фашистка” цар Борисова България, че в това са замесени американците, НАТО, Ватикан и т.н. После срещу центъра бяха активирани местните активисти на Социалистическата партия на Милошевич, политици и журналисти, които през ден излизаха с остри съобщения в „Братство”, „Радио Босилеград” и централните белградски медии с тежки обвинения във великобългарски национализъм, предателство и заклинания на вечна вярност към „единствената родина” Югославия. Оплюването на КИЦ-а беше израз първо на „югославски” патриотизъм, а после, когато Югославия се разпадна, патриотизмът за една нощ се прекръсти на „сръбски”. Със същото антибългарско съдържание.

Общинският Културен център в Босилеград не даваше зала за провеждане на концерти с български изпълнители, Социалистическата партия в Босилеград излезе с предложение до прокуратурата КИЦ „Босилеград” да се заличи от регистъра, а „ветераните” от „Съюза на бойците на народноосвободителната война на Югославия”, правеха годишни планове как да следят „вражеската дейност” на КИЦ-а. Община Босилеград финансираше паметна чешма и отпускаше средства за дейността на „бойците” за отбелязване на „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Едни лица, които никога нищо и никъде не са работили, денонощно се навъртаха около КИЦ-а и си записваха кой кога влиза и излиза. На два пъти стъклата на КИЦ-а бяха разбити с камъни, един път беше омазан с черна боя. Нито едно културно мероприятие не мина без проблеми на границата и без полицейски провокации, не едно и две обвинения бяха повдигнати пред прокуратурата. Патриотичните сръбски партии си правеха един вид „бойно кръщение” срещу КИЦ-а, а когато и те на свой ред се разпаднаха, техните изявени активисти бяха назначавани за свещеници, общински служители, полицаи и оттам продължаваха „патриотичната” си дейност срещу набедените „държавни врагове”.

По време на войната в Косово, трябваше да преустановим дейността на КИЦ-а и се прибрах в къщи на село. Дни и седмици наред граничен патрул стражареше в близост до къщата ми, а така наречената “цивилна защита” ме предупреждаваше прозорците нощем добре да са затъмнени, за да не се ориентират самолетите на НАТО по светлината!

„Патриотите”, които се бяха клели в „братство и единство” с югославските народи и народности, отиваха на „война, която Сърбия не водеше”, и докато довчерашните им братя напускаха родните си домове под техния обстрел, те мародерстваха и се завръщаха с товари бойна плячка от ограбените им къщи и дворове. Когато Милошевич бе предаден на Трибунала, патриотичният махмурлук вече им бе поотминал и се появиха първите признаци на национално изтрезняване под формата на животинско драпане за български паспорти, евтини български коли, записване на децата в българските ВУЗ-ове и пр.

КИЦ „Босилеград” с националната си и проевропейска ориентация, продължаваше да дразни тяхната нечиста съвест и отново си остана „държавен враг”. Само че сега вместо да ни клепат в Белград, че сме „бугараши”, тръгнаха да ни клепат в София, че сме „сърбомани”!? Почнаха да никнат бледи копия на КИЦ-а и дубликати на българските културни събития с цел да се пренасочи фокусът на вниманието и да се подменят нашите културни послания. Известна тактика на службите за неутрализиране на неудобни организации и подмяна на тяхната дейност.

Докато днес слушам антибългарските крясъци в РС Македония, за пореден път се убеждавам, че те са сготвени в същата юго-кухня. Същият мирис, същият блудкав вкус, същият начин на поднасяне. Словата на македонските „политичари” сякаш са копирани от словата, които кметът на Босилеград, попът и председателят на Съюза на бойците изнасяха в Босилеград. Текстовете които се пишат по адрес на българите са почти идентични с текстовете на А. Давинич, В. Пешич, В. Велинов и други по времето на откриването на КИЦ-а. Как пък тия хора не можаха веднъж да осъзнаят, че Югославия вече е мъртва, че великосръбската идеология, върху която тя беше изградена претърпя историческо поражение и че всякакви опити тя да бъде реанимирана под формата на „сръбски свят”, да бъде подпряна с два или „четири стълба на външната политика” са обречени?

И не, проблемът не е Иван Михайлов. И България не е проблем за македонското еврочленство. Ни най-малко. Проблемът е, че за да уреди отношенията си с България и да стане членка на Европейския съюз, РС Македония трябва да излезе от плена на историческият наратив наложен от югославската школа. Без това тя няма как да се европеизира – да приеме и усвои европейските принципи и ценности като начин на мислене и поведение. Да се научи да се държи прилично, без обичайните антибългарски псувни проникнали в културата им от сръбските колонисти. Да промени формата на държавното си устройство, законодателството, икономиката, образованието, здравеопазването, да спазва човешките права, отношенията със съседите си, грижата за историческото наследство, свободата на словото, та до това къде и как си хвърляш боклука. Проблемът е, не само просташкото оплюване и псуване на България, езикът на омразата, отричането от собственото си (българско) историческо и културно наследство, партокрацията, корупцията и много други неща. Истинският проблем е македонизмът. Държавата е прекалено сериозно нещо и тя не може да се гради върху фалшива национална идеология – смесица от открадната и фалшифицирана българска история, култура и език.

Няма как, горчивата чаша трябва да се изпие докрай. В крайна сметка, всички идеологии са временни. Временна е и идеологията на македонизма. Неговата югославска матрица с всичките й фалшиви догми и ирационалности завинаги е счупена. Вместо да използват Културен център „Иван Михайлов” като пример за будна гражданска позиция и стъпка напред за изграждането на нови македоно-български отношения в съзвучие с времето, вместо култивиране на една нова, толерантна, демократична и европейска Македония, той стана повод за посмъртни упражнения в югославски патриотизъм. Вместо към бъдещето, времето в Македония сякаш върви наобратно.

Пиша всичко това, за да подкрепя и окуража приятелите около Културен център „Иван Михайлов”. От опит знам, че след известно време медийната врява ще постихне. После идва другото – подмолните действия, провокациите, клеветите и интригите, компроматите и опитите да се подмени и дублира дейността му.

Трябва да се устои на всичко. Защото залогът е прекалено голям – вечният човешки стремеж на роба към свободата. Пред този стремеж, империите рано или късно рухват. Не е нужно да си специалист по история, за да го осъзнаеш. Достатъчно е само да си я чел и да си извадил правилните изводи от нея.