В забележително откровено интервю пред британското списание Economist френският президент Еманюел Макрон изложи визия за европейска архитектура в областта на сигурността, която включва повече сътрудничество с Русия и по-малко със САЩ, отколкото в момента. Това е смело, но погрешно, пише Леонид Бершидски за Bloomberg.

„Според мен това, което в момента преживяваме, е мозъчната смърт на НАТО поради липса на каквато и да е координация при вземането на стратегически решения между Съединените щати и техните съюзници“, обяви Макрон.

Според него САЩ не споделят интересите на своите европейски партньори. При президента Доналд Тръмп САЩ разглеждат ислямисткия тероризъм и действията на Русия в Украйна като проблем на Европа, защото те се разиграват на европейска територия, далеч от бреговете на САЩ. Всичко, което правят САЩ, е да предоставят защитен чадър в замяна на изключителен ангажимент за закупуване на американски продукти.

„Франция не се е подписала за това“, каза Макрон, като даде да се рабере, че се съмнява в ангажимента на Тръмп относно гаранцията за взаимна сигурност на НАТО, посочена в член 5 от Северноатлантическия договор.

Тази несигурност обяснява усилията на Макрон да включи повече европейски държави в сътрудничеството в областта на отбраната, което той признава, че няма да даде незабавни резултати. Това обяснява и неговото нежелание да се солидаризира с това, което той нарича "наистина твърда" позиция на САЩ спрямо Москва.

За Макрон Русия няма дългосрочна алтернатива на „партньорския проект“ с Европа и затова европейците трябва да се ангажират с него и да изяснят по кои въпроси може да има незабавно сътрудничество (например борбата с тероризма) и по които е препоръчително да се започне просто с избягване на конфликти (например кибервойната). За да направи това възможно, Макрон иска да обсъди какви гаранции иска Русия, за да се чувства по-сигурна, и дори е отворен да говори за „гаранции от ЕС и НАТО за прекратяване на разширяването им към определени територии“.

Този мироглед има очевидна вътрешна логика, особено ако САЩ не са напълно отдаден съюзник: „Имаме право да не бъдем откровени врагове с враговете на приятелите си“.

Проблемът с тази логика е, че изглежда е изградена върху дългосрочен поглед към вариантите пред Русия и краткосрочен спрямо тези пред САЩ. Именно това подкопава агитацията на Макрон за европейски отбранителен блок, който да съществува паралелно с НАТО.

Макрон сподели пред Economist, че Русия е изправена пред само три стратегически опции: да се опита да бъде суперсила сама по себе си, да стане васал на Китай, или да възстанови политиката на баланс с Европа. Според френския президент само третият вариант е жизнеспособен. Очевидно руският президент Владимир Путин би се почувствал неудобно да направи своята страна младши партньор на Китай. Пътят към суперсила пък е труден, защото свиващото се, застаряващо население на Русия не може да го следва, а путиновият "консерватизмът, основан на идентичността" му пречи да води "миграционна политика". Така че остава само сближаването с Европа.

Това е грешка. В Русия има голяма имиграция. Официалната й статистика за притока на население е ненадеждна поради безвизовата политика спрямо бившите съветски републики, но страната е пета в света по превеждани суми от мигранти към родината им, точно след Германия и пред Китай и Франция.
Идеологическите конструкции на Путин съществуват само заради пропагандата. Неговите реални политики са насочени към придвижване на Русия по пътя на самотната велика сила. В неговия ум и в този на съветниците му по външната политика Русия няма други възможности. Един от любимите цитати на руския президент, който използва привидно на шега, принадлежи на цар Александър III: „Русия има само два съюзника - армията и флота си.“ В рамките на това мислене Путин е щастлив да приеме всички отстъпки, които Европа може да му предложи, като намесата на Макрон в подкрепа на връщането на правото на глас на Москва в Съвета на Европа. Но те няма да го накарат да се откаже от това, което Макрон нарича „антиевропейски проект“, роден от неговия „консерватизъм“. Европа не е потенциален съюзник за Путин, тя е поле за голямата игра на Русия със САЩ.

Проектът за велика сила на Путин не е непременно завинаги и съществува възможност бъдещ руски лидер да погледне на Русия като част от някакъв широк европейски проект, както направи предшественикът му Борис Елцин за известно време след разпадането на Съветския съюз. Но изчакването на това изисква изключително дългосрочен поглед.

Със САЩ ситуацията е почти обратната. Изолационистският проект на Тръмп, уникален за неговото президентство, едва ли ще бъде продължен от който и да е от вероятните му наследници демократи след изборите през 2020 г. САЩ имат дългогодишен проект за сътрудничество с Европа, който стартира с плана „Маршал“ след Втората световна война и не приключва с Тръмп, имайки предвид силните търговски отношения с ЕС. Има голяма вероятност след напускането на Белия дом от Тръмп, било то през 2020 г. или четири години по-късно, САЩ да се опитат да закърпят нещата - и за Европа ще бъде много по-лесно да приеме подадената от Америка ръка, отколкото да установи модел на сътрудничество с Русия.

Както казва Макрон, става все по-трудно и по-трудно да се определи какво всъщност означава членството в НАТО и с какви заплахи е способен да се справи блокът. Но той е работеща структура, която проведе истински военни операции и координира националните армии. Самият Макрон нарича оперативната съвместимост в НАТО „ефективна“. Създаването на паралелна отбранителна архитектура може само да подкопае този работещ механизъм, независимо колко пъти Макрон повтаря, че евентуален военен проект на ЕС ще допълва Северноатлантическия пакт.

Заслужава ли си това да се направи поради нещо, което на мнозина изглежда като временна заплаха от Тръмп - и в името на дългосрочна перспектива с Русия? Това е основният въпрос, който пречи на военните амбиции на Макрон относно ЕС да надхвърлят разговорите, пилотните проекти и известната координации в отбранителната индустрия. По-решителният напредък ще бъде възможен само ако поведението на Тръмп стане норма в САЩ и ако Русия внезапно се покаже явно проевропейска, променяйки, например, сегашната си политика по отношение на Украйна.

Макрон звучи смело, стратегически, дори пророчески на моменти, но неговите геополитически преценки не са безспорни, нито дори повсеместно привлекателни. Преди всичко те са недоказани. В този момент чакането изглежда по-уместно от трескавото разработването на скъп, политически несигурен проект. Нужно е много повече от красноречието на Макрон, за да се превърне геополитическото препозициониране на Европа в реалност.