Македонската кървава Коледа не е драма, продължила един ден или седмица, това е процес продължил седем години, мащабът на трагедията е неизмерим, пише в анализ за БГНЕС македонският журналист Владимир Перев.

На 25 декември по Грегорианския календар и на 7 януари по Юлианския календар християните по цял свят, в зависимост от това кой календар прилагат, празнуват Рождество Христово, Божик или както го наричахме по-рано, а сега отново – Коледа. Потомците на църквата на Свети Климент празнуват Коледа и на двете дати. В Македония се празнува на 7 януари като символ на нашата връзка и подчинение на сръбските окупатори на страната и смирение пред сатрапска Русия, а в България се празнува на 25 декември като знак за принадлежността на тази държава към цивилизования демократичен свят.

Ние, македонските българи, празнуваме и на двете дати като своеобразен символ на разделението на един народ от двете страни на границата.

Всички македонски тържества на 6-7 януари са белязани от тъмната, мрачна сянка на нашето минало. На тази дата през 1945 г. в Скопие и Щип се случват кървави събития, а броят на жертвите, както и самоличността на всички извършители на насилието и до днес не са напълно разкрити и изяснени.

На 7 и 8 януари в залата на Офицерския дом в Скопие се провежда Конгресът на Националноосвободителната младеж на Македония (НОМСМ), като в същото време се планира да се отиде на Сремския фронт за участие в окончателното освобождаване на Югославия от германския окупатор. Група бойци и войници от Македония, които не искали да отидат на Сремския фронт, излизат от казармата на Скопското кале и преминават през центъра на Скопие с лозунги да отидат „в Солун“, а не в Срем.

Ситуацията е представена приблизително по следния начин:

„Вследствие на всичко това, близо до Кале, на Коледа, 7 януари 1945 г. в 9 часа сутринта се вдига войнишки бунт и демонстрация срещу заповедта на югославските командири македонци да бъдат изпратени на Сремския фронт. Протестиращите изразили желанието си "В Солун, в Солун - не искаме Берлин, искаме Солун" - македонската войска да бъде насочена към Солун, за да освободи сънародниците си от Егейска Македония. Техният параден поход от Кале до площада е съпроводен с пеене на патриотични песни: „Напред братя македонци“, „В бой, в бой“ и други подобни.

Дотук въпросът е описан по еднакъв начин и в македонската, и в българската историография. Разликата е около броя на жертвите от тези събития. Българският историк Веселин Ангелов говори за 1 200 убити по списък, изготвен от самия Лазар Колишевски, докато македонските историци и политици твърдят, че има само седем разстреляни в казармата в Щип. Вероятно и двете страни имат право, само дискурсът, през който се гледа на събитието, е различен.

Коледа 1945 г. е събитие, което не може да се скрие – в него участват много хора, случва се публично, посред бял ден в центъра на Скопие и пред очите на много граждани, някои от които се присъединяват към протестиращите. Но „Македонската кървава Коледа” не бива да се гледа само през призмата на събитията в Скопие, Щип и демирхисарското село Базерник. Това е цяла плетеница от убийства, насилие и инсценирани съдебни процеси, които са необходими на управляващата комунистическа върхушка, за да елиминира „ненародните” елементи и да македонизира/югославенизира насила македонския народ.

Според изчисленията по време на тези събития преди и след Коледа в Скопие са убити 63-ма души, във Велес 54, в Куманово 48, в Битоля 36, в Щип 77, в Прилеп 33. Пресилена е информацията за убити 300 души в беровското Владимирово. И до днес не е потвърден броят на убитите или изчезнали лица, за които е известно, че са убити и хвърлени в Преспанското езеро, а се твърди, че са жертви на Сремския фронт. Почти всички ликвидирани лица са били изявени българи, които държали твърдо на своята българска етническа принадлежност. Рядко някой е бил класически „сътрудник на окупатора”, а само няколко са убити, защото са участвали във въоръжени групи за борба срещу партизанските контрачети. Не само българите са жертва на този антинароден и насилствен режим.

Според прокурора Благой Поповски, „по време на лятото на 1945 г. по директива на турския консул в Скопие Емин Вефа Герчек е започнало организирането и създаването на терористична шпионска организация”, чиято цел била „сваляна на установения демократичен ред във ФНР Югославия, нейната независимост и сигурност”. Става дума за турската националистическа организация „Юджел”, срещу която е организиран голям съдебен процес с около петдесет обвиняеми. На 26 или 27 февруари 1948 г. след произнасянето на присъдите, четирима от обвиняемите са разстреляни някъде в околностите на Скопие (според някои непотвърдени данни в района на с. Сушица), а останалите осъдени получават различни години затвор.

Албанците и те не са по-добре, даже напротив! По искане на Главния щаб на НОВ (Народноосвободителна войска на Македония) и ПО (Партизанските отряди) на Югославия Енвер Ходжа разрешава на две албански бригади да влязат в Македония и заедно с македонската войска да започнат „прочистване на неприятеля – албанските националисти”. Македонските и албанските бригади влизат заедно първо в Струга на 10 ноември 1944 г., а албанските националисти се оттеглят в горите. На 11 заминават за Кичево като албанско-македонска част, по-точно 16-ти корпус. Влизат в Кичево на 15-ти без бой. Македонските и сръбските (косовски сърби) партизани започват да тероризират населението. Под претекст за разоръжаване организират лагери и насила мобилизират населението.

Партизански командир в Гостивар е някой си Илич, който нарежда да се обкръжи Гостивар и взема в плен 5 000 албанци. В Липковско 10 000 души население бяга в Карадак. В Тетово в Монопол има лагер със затворени в него 10 000 души, 2 000 в Групчин и на други места.

Кланетата: 400 албанци в Кичевско са ликвидирани през ноември-декември 1944 г., над 500 в Гостивар, в Тетово около 400 души са или екзекутирани или умират от глад в Монопол, на 18 ноември в Блаце 16-та бригада ликвидира 111 албанци (записани са имената им), в Извор, Скопска Черна гора -44, в Сопот, Кумановско, 17-та бригада, наречена българската бригада, тъй като идва на помощ по искане на ген. Михайло Апостолски, убива 67 мъже. На 14 януари 1945 г. военният съд на Югославия в Скопие решава да бъдат разстреляни 19 албанци от Липковско и Кумановско по обвинение, че са сътрудници на окупаторите. По същото време Хамди Дема – заместник на Апостолски в Главния щаб, е затворен през септември 1944 г. по обвинение, че е бил внедрен в НОВ от германското разузнаване и е откаран в затвора в Прилеп. Няколко дни по-късно Дема е открит убит без съд и присъда, като се предполага, че се е самоубил. Това се случва и с първия министър албанец в Македония Неджат Аголи, затворен през 1948 г., като се твърди, че е убит при опит за бягство през 1949 г.

За разлика от нас, македонците, или още по-точно, от македонските българи, албанците в Македония са проучили из основи този въпрос и са го документирали, за което свидетелстват и публикуваните документи на македонския историк от албански произход Керим Лита. Той беше любезен да ми предостави някои от публикуваните документи, с които е запозната и македонската научна общественост.

Ситуацията с турците в Македония и тяхното преследване отдавна е проучена, а Анкара и до днес оказва сериозна подкрепа на турския фактор в Северна Македония.

Македонската/българската трагедия е най-голяма, защото българското племе се заличава не само тук. Комунистическото/съветското и титовисткото насилие се предава и в България. Отряди български убийци, предвождани от маниакалния престъпник Лев Главинчев, и по нареждане на Българската комунистическа партия и на министър Антон Югов екзекутират видни членове на ВМРО из цяла България. Това е последвано от поредица от нагласени предварително съдебни процеси и множество смъртни присъди. Това е краят на македонската и българската интелигенция, удар по демокрацията, от който не можем да се възстановим и до днес.

Терорът в Македония продължава до лятото на 1952 г., когато без съд и присъда са убити петима струмишки студенти, известни като Струмишката петорка. Това е последната проява на групово насилие и убийство на граждани на Македония от режима, наречен „военен комунизъм”, а само няколко години по-късно самата Югославия се сблъска с врагове в собствените си редици.

Албанците и турците – граждани на Македония, успяха да преодолеят трагедиите на времето от 1944 до 1952 г. Те оцеляха, между другото, благодарение на подкрепата на родните си държави, която продължава и до днес. Македонските българи не успяха, те бяха унищожени, уплашени и в по-голямата си част македонизирани.

Затова днес е нереално да се говори за точния брой на убитите, лишените от свобода или съдените в изфабрикувани съдебни процеси. Броят на мъртвите е трагедия, но показва и трагедията на онези, които са оцелели и носят бремето на стигмата до края на живота си. Това не трябва да се забравя.

Затова днес звучат перверзно думите на някои политици или историци, които се позовават на т.нар. Димитровски период от историята на България и на Югославия/Македония. Тезата за димитровски и титовски традиции означава да се позовеш на традиции за кръв, смърт и насилие, на традиции на насилници и диктатори. На всичкото отгоре Димитров е и завършен алкохолик и неуравновесен човек, обременен от собствената си лична и семейна трагедия.

Македонската кървава Коледа не е драма, продължила един ден или седмица, това е проект за унищожаване на „всички врагове на комунизма и на СССР“, в който акт македонският народ изживя своята трагедия. Процесът отне около седем години, а мащабът на трагедията е неизмерим.

Вече почти 30 години в Македония и в България са на власт новите демокрации и досега не намериха сили да обяснят и осъдят този процес. Разногласия все още има, основно от сорта на „дали наистина е имало толкова много жертви или не". Погрешно е и разбирането за лустрация. Тя не трябва да обхване само лицата, пряко замесени в тях (да, те също), но и ситуацията от периода на "военния комунизъм". Тя трябва да осъди събитията и хората, които са техни носители. Затова не бяха осъдени Лазо Колишевски, Светозар Вукманович Темпо, Георги Димитров, Йосип Броз Тито и много други. И до днес в центъра на Скопие две гимназии "гордо" носят имената на двамата кръвопийци на българския народ и на македонските българи - Йосип Броз Тито и Георги Димитров. Докато това е така, всеки плач за жертвите на кървавата Коледа е просто макиавелизъм. /БГНЕС