Майкъл Кимейдж, Foreign Affairs

Алиансът на НАТО страда от сериозен конструктивен недостатък: разпростирайки се дълбоко в източноевропейската геополитика, той е твърде голям, твърде слабо дефиниран и твърде провокативен.

Създадена през 1949 г., за да защитава Западна Европа, НАТО отначало е триумфираща организация. Тя задържа настъпващия Съветски съюз, поддържа мира и дава възможност за икономическа и политическа интеграция на Западна Европа. След края на Студената война Съединените щати и различни държави от Централна и Югоизточна Европа насърчиха драматичното разширяване на алианса, като в последователни кръгове на разширяване вратите на НАТО бяха отворени за повече от дузина държави. Днес алиансът представлява разхлабено и разтегливо чудовище от 30 държави, обхващащо Северна Америка, Западна Европа, балтийските държави и Турция. Разширената НАТО се колебае между нападението и отбраната, участвала във военни действия в Сърбия, Афганистан и Либия. Огромното разширение на алианса и неяснотата на неговата мисия рискуват да въвлекат НАТО в голяма европейска война.

За да опрости стратегическата си цел и да подобри отбранителния си капацитет, НАТО трябва публично и изрично да се откаже от присъединяването на нови членове. Алиансът трябва ясно да заяви, че дългият етап на неговото разширяване е приключил. Прекратяването на политиката на отворени врати, колкото и трудно да е за изпълнение, и преосмислянето на архитектурата на сигурността в Централна и Източна Европа не би било отстъпка пред Путин. Напротив, това е необходимо, за да може най-успешният съюз на ХХ век да издържи и да просперира през ХХІ век.

По-голямото не е по-добро

Първоначалният съюз на НАТО изпълняваше три основни функции. Първата и най-важна беше отбраната. По време на Втората световна война Съветският съюз бързо се придвижи на запад, поглъщайки независими държави и утвърждавайки се като основна европейска сила. НАТО не обърна тази тенденция, а по-скоро я овладя, като установи периметър, отвъд който Съветският съюз не можеше да излезе. На второ място, НАТО разреши ендемичния проблем на западноевропейската сигурност и по-специално проблема с редуването на френски, германски и британски антагонизъм. Превръщането на Франция, Германия и Великобритания от периодични врагове в непоколебими съюзници беше рецепта за траен мир. И накрая, НАТО гарантираше ангажираността на САЩ в европейската сигурност - точно това, което Първата световна война и нейните объркващи последици не успяха да направят.

От 1949 г. до 1989 г. НАТО изпълняваше всички тези основни функции. Съветският съюз така и не изпрати танковете си през Фулденския проход. Вместо това той създаде съветска версия на НАТО - Варшавския договор, който беше посветен на противодействието на американската мощ в Европа, на ограничаването на Германия и на укрепването на съветското военно присъствие от Източен Берлин до Прага и Будапеща. В Западна Европа НАТО поддържаше мира толкова ефективно, че тази функция на алианса беше почти забравена. Войната между Франция и Германия стана немислима, което позволи създаването на Европейския съюз. Въпреки войната във Виетнам, въпреки Уотъргейт и въпреки енергийната криза през 70-те години на миналия век, Съединените щати никога не се оттеглиха от Европа. През 1989 г. Вашингтон инвестира не по-малко в европейската сигурност, отколкото през 1949 г. С други думи, съюзът на НАТО работеше отлично.

Но след това настъпи драматичен период на предефиниране. Президентите Бил Клинтън и Джордж Буш-младши основаха политиката си за НАТО на две предположения. Първото беше, че НАТО е най-доброто средство за гарантиране на европейския мир и сигурност. Духът на френско-германското помирение можеше да бъде разширен заедно с НАТО, така се мислеше, като се намали рискът някоя необвързана европейска държава да се сдобие с ядрено оръжие и да се разбунтува. По подобен начин разширяването на НАТО се разглеждаше като предпазна мярка срещу Русия. Германският канцлер Хелмут Кол и много източноевропейски лидери усещаха, че рано или късно Москва ще се върне във форма. Когато това се случи, разширеният НАТО можеше да бъде опора срещу Русия, каквато беше първоначалният алианс срещу Съветския съюз.

Второто предположение, стоящо зад разширяването на НАТО, произтичаше от оптимистичните идеи за международния ред. Може би, че Русия е на път към демокрация, а руската демокрация естествено би се радвала на сътрудничество с НАТО. А може би Русия не се превръща в демокрация, но въпреки това ще се подчинява на един ред, ръководен от Америка. През 2003 г. Службата за планиране на политиката на Държавния департамент на САЩ изготви документ, озаглавен "Защо НАТО трябва да покани Русия да се присъедини". Това не се случи, но американските политици предположиха, че магнетичният западен модел ще привлече Русия в Европа, както и редица страни, които все още не са в НАТО: Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. НАТО и западният политически модел щяха да вървят напред ръка за ръка. Като се има предвид колко добре работеше НАТО досега, повече НАТО по дефиниция би означавало повече мир, повече интеграция, повече ред.

И двете предположения, стоящи зад разширяването на НАТО, се оказаха погрешни. Структурата, създадена за Западна Европа в средата на миналия век, нямаше смисъл за Източна Европа след Студената война. Първоначалният състав на НАТО беше ограничен от Желязната завеса, географията и политиката. Извън НАТО Австрия и Финландия не можеха да бъдат завладяни: те бяха формално неутрални, но ясно изразяваха своята лоялност, като тихо подкрепяха императивите на западната сигурност. Освен това ужасите на Втората световна война бяха потиснали национализма в Западна Европа, която има история на силни национални държави. След 1945 г. нямаше нерешени въпроси за границите между тях. Никоя външна сила - нито Съветският съюз, нито Китай - не пожела да промени границите на Западна Европа. По този начин НАТО можеше да се отличава с това, че е отбранителен военен съюз, какъвто трябваше да бъде.

Разширената НАТО действа по съвсем различен начин в Източна Европа. През 2022 г. няма еквивалент на Желязната завеса, а в източната част на Европа географията не ограничава разширяването на НАТО. Вместо това алиансът е неудобно и хаотично разгърнат в Източна Европа. Калининградската област е малък руски остров в морето от територия на НАТО, което се простира в криволичеща линия от Естония надолу до Черно море. През XXI век НАТО е въвлечена в мъчителния въпрос къде свършва западната граница на Русия и къде започва източната граница на Европа - въпрос, който от XVII век насам е причина за безброй войни, някои от тях породени от руския империализъм, а други - от западните нашествия. НАТО пресича произволно десетки разделителни линии в безмилостното поле на империи, национални държави и етноси, каквото е Източна Европа. Алиансът не е причина за регионалната нестабилност, но като неутрално присъствие и обект на руска враждебност не може да бъде отделен от тази нестабилност. Може би, ако всички европейски държави (освен Русия) бяха членове на НАТО, алиансът би могъл да бъде ефективна крепостна стена срещу Москва, но това далеч не е така.

Неочакваните опасности от разширяването на НАТО се утежняват от политиката на отворени врати, която прави източния фланг на алианса неразбираем. Декларацията на НАТО от 2008 г., че Украйна и Грузия един ден ще станат членове, беше в най-добрия случай пожелателна, а в най-лошия - неискрена. И все пак потенциалът за източно придвижване на границата на НАТО е съвсем реален, както подчертаха неотдавнашните разговори за евентуалното присъединяване на Финландия и Швеция. Нещо повече, стремежът на украинското правителство да влезе в НАТО въвлече алианса в най-експлозивния етнонационалистически конфликт в региона, дори и ако привържениците на автономията на НАТО разглеждат украинското членство като въпрос на чисто спазване на устава на алианса, в който е залегнала политиката на отворени врати, или на даденото от Бога право на Киев да избира своите съюзници. Един отбранителен алианс не е подготвен да се справи с конфликт между държава, която не е член на НАТО и иска да стане член, и ядрена сила, която е твърдо решена да саботира това членство. Това е конфликт, който НАТО може само да загуби и който може дори да застраши съществуването на алианса, ако държава членка като Полша или Литва бъде въвлечена в продължаващата война между Русия и Украйна.

Допълнителен риск за разширяването на НАТО е международният ред около него. Вместо да желае да се присъедини към ръководения от САЩ ред в Европа, Русия се стреми да изгради свой собствен международен ред и да ограничи американската мощ. По ирония на съдбата разширяването на НАТО или обещанието за това подпомага Путин в тези му усилия. То подкрепя неговия наратив за предателството на Запада и оправдава руския интервенционизъм пред руската общественост. В Русия НАТО се възприема като чужда и неприятелска организация. Нейното разширяване е стълб на вътрешнополитическата легитимност на Путин. Русия се нуждае от лидер, както гласи логиката на Путин, който може да каже "не" на алианс, създаден, за да каже "не" на Москва.

Обратно към отбраната

НАТО трябва да промени курса си, като публично и категорично откаже да присъедини още държави членки. В никакъв случай не бива да се отказва от ангажиментите си към страните, които вече са се присъединили - доверието на САЩ в Европа зависи от спазването им - но трябва да преразгледа предположенията, които стоят в основата на разширяването на НАТО през 90-те години. При положение че алиансът вече е свръхразширен в един от най-опасните райони в света, включването на Украйна би било стратегическа лудост. Театърът на абсурда, към който Западът се придържа в политиката на отворени врати, сам по себе си е обиден за Украйна (и Грузия) и с времето ще породи неприязън към Вашингтон. Дори и всички да знаят, че това, което казват, е в разрез с реалността, както украинците, така и американците размътват водата и отвличат вниманието, като не говорят откровено.

Съединените щати се нуждаят от нова стратегия за справяне с Русия в Източна Европа, която да не разчита основно на НАТО. Алиансът е там, за да защитава своите членове, и затварянето на отворената врата би му помогнало да го направи. Без съмнение прекратяването на разширяването ще изисква трудна дипломация. То ще противоречи на често повтаряните обещания на американски и европейски официални лица и ще наруши прецедента. Но алианс, който не може да действа в свой собствен интерес и който се придържа към опровергани предположения, ще се подкопае отвътре. Оцеляването изисква реформи, а финализирането на членството в НАТО би позволило подход, съобразен със сложността на региона, с международния ред, в който западният модел не е върховен, и с ревизионизма на Путинова Русия, който скоро няма да изчезне.

Същевременно Съединените щати и техните европейски съюзници и партньори следва да предложат нова институция за обсъждане с Русия, която да се съсредоточи върху управлението на кризи, деконфликтирането и стратегическия диалог. НАТО не трябва да участва в нея. Струва си да се изпрати послание до Москва, може би за лидера, който ще дойде след Путин, че НАТО не е всичко и не е краят на европейската сигурност. Най-важното е, че Вашингтон трябва да действа предпазливо. Статуквото е несигурно и всеки сантиметър, който може да бъде спечелен от американско-европейско-руската дипломация, си струва да бъде спечелен. Шансовете за успех на тази дипломация са малки, но да не ѝ се даде шанс би било непростима грешка.

Вместо да разчита на НАТО, Вашингтон трябва да използва икономически държавнически подход в предстоящите конфликти с Русия. Заедно с Европейския съюз Съединените щати биха могли да приложат комбинация от санкции, мерки за блокиране на трансфера на технологии и усилия за изолиране на Русия от европейските и американските пазари, за да окажат натиск върху нея по отношение на Украйна и други области на несъгласие. Това едва ли е нова идея, но не толкова модерната икономика и относителната финансова слабост на Русия я правят добра цел за подобни мерки.

В случай на нов военен конфликт с Русия, Съединените щати трябва да сформират ad hoc коалиция със съюзници и партньори, за да се справят с възможните заплахи, вместо да включват пряко НАТО (освен ако Русия не нападне член на НАТО). От 1991 г. насам постиженията на НАТО на територията на страни извън НАТО са трудни, включително неуспешните мисии в Афганистан и Либия. Тези неуспешни действия извън територията на страната доказват, че алиансът трябва да играе в защита, а не в нападение.

Затварянето на отворените врати на НАТО няма да реши проблемите на Вашингтон с Русия. Тези проблеми далеч надхвърлят рамките на алианса. Но прекратяването на разширяването на НАТО ще бъде акт на самозащита за самия алианс, възнаграждаващ го с даровете, които само по-голямото ограничаване и по-голямата яснота могат да дадат.

Източник: БГНЕС