Във външнополитически план Путин продължава да залага на военните средства. А на масите в страната може да предложи само държавен произвол, корупция и бедност, пише Николас Бусе във "Франкфуртер алгемайне цайтунг", цитиран от "Дойче веле".

Най-голямата сила на Русия е същевременно и най-голямата ѝ слабост: по същество президентът разполага само с армията, за да прокарва външнополитическите си цели. Страната не представлява огромен вътрешен пазар като ЕС, който да е привлекателен и за други държави. Русия може да продава петрол и газ, но това предлагат и много други страни. От авторитарния режим на Путин няма как да произтече и културна привлекателност, с каквато разполагат например САЩ. Путин може да предложи на масите единствено държавен произвол, корупция и бедност. За повечето хора това не е модел, който биха желали да следват.

Армията - естествено средство за гарантиране на властта

Онова, което Русия действително притежава, са вторите по численост ядрени въоръжени сили в света, най-големия брой танкове в Европа и най-големия флот - все наследство от времето на СССР. За Путин въоръжените сили са естествено средство за гарантиране на властта, в което той охотно инвестира големите приходи от енергийните сделки. Това се вписва добре в една традиция, увековечена в паметника на Александър Трети, открит от президента в Ялта преди няколко години. В основата му е изписана мисъл на царя, според която Русия разполагала само с двама истински съюзници: армията и военноморските сили. Цар Александър обаче е бил прочут с това, че е избягвал войните, докато Путин ги търси.

Това е свързано с другата голяма амбиция на неговото управление. На Запад често твърдят, че руският президент мисли чисто тактически. Това е вярно дотолкова, доколкото той наистина се възползва от онези възможности за геополитически дивиденти, които му се предлагат. Но външнополитическите му ходове са подчинени на точно определена схема: Путин иска да си възвърне влиянието над постсъветското пространство, както и в по-далечни региони, в които Москва някога е имала думата. Грузия, Украйна, Сирия и Либия са някои от спирките в неговия поход за повторно стратегическо завладяване.

Целите на руската дипломация са размити

Путин обаче не е толкова наивен да вярва, че би могъл да възстанови имперското величие на Съветския съюз. Затова пък личи, че той все още мисли в двуполюсните категории на 20-и век. Изглежда като човек, обсебен от въпроса за НАТО, и явно се отнася към Алианса много по-сериозно, отколкото редица негови членове. Путин е последният боец от времето на Студената война и продължава да се възприема като част от вечната схватка със Запада. Затова и се провалиха всички опити на Германия да го обвърже по един или друг начин.

Мащабните и необявени военни маневри, които предизвикаха безпокойство през последните седмици в Украйна и в НАТО, са елемент от тази негова политика. В чужбина дълго гадаха над въпроса за целта на тези руски демонстрации на сила. Дали не са тест за реакциите на новия американски президент? Или опит да се прокара решение за Донбас, което отговаря на представите на Москва? А може би - отмъщение за закриването на проруски телевизионни канали в Украйна? Или все пак - подготовка за инвазия чрез разполагането на "мироопазващи войски" в Луганск и Донецк или за гарантиране на водоснабдяването на Крим? Всяка от тези възможности изглежда логична, което показва колко силно размити са вече политическите и военните цели на руската дипломация.

Всичко опира до САЩ

Големият проблем на Запада е, че не иска да навлиза в този вид сфери. Преди анексията на Крим НАТО нямаше дори актуални планове за защита на източния си фланг. Междувременно това бе коригирано, но политическата воля за сплашване намалява пропорционално на отстоянието до руската граница. Тази воля е все още силно изразена в балтийските държави и Полша, което обаче се дължи предимно на историческия им опит.

Държави като Унгария например обаче вече се намират в една сива зона, в която интересът към предоставянето на военни гаранции от страна на НАТО е доста размит в резултат на антилибералните симпатии към Путин. Германия пък се движи по един дълбоко пацифистки-неутрален терен, където мнозина биха желали да се ограничат единствено с външнотърговските отношения. Във Великобритания и Франция все още цари усещане за класическия баланс на сили, макар че Франция по стар голистки маниер продължава да прави аванси на Москва.

Така в крайна сметка всичко опира до САЩ. При Тръмп нещата бяха твърде двузначни. Той поставяше под въпрос смисъла от съюзническата солидарност в рамките на НАТО, но пък изпрати войски в Източна Европа и достави оръжия на Украйна. Байдън многократно е подчертавал, че при неговото управление Америка отново ще държи на Алианса. Затова пък Киев получи през последните дни само дипломатическа подкрепа.

С други думи Байдън остава на позицията, която застъпваше, докато беше вицепрезидент при Обама: САЩ подкрепят НАТО, но не и Украйна, защото тя не е член на Алианса (а и няма изгледи скоро да стане). Путин вероятно е регистрил с повишено внимание, че американците се отказаха от изпращането на два военни кораба в Черно море. В неговия свят това се тълкува като проява на слабост, а това не прави ситуацията в Източна Европа по-стабилна.