Днес се навършват 125 години от рождението на професор Петко Стайнов - крупна фигура едновременно в областта на академичната наука и политическия живот на страната. Той е основоположника на модерното административно право в България.

Неговата обществена кариера е уникална за страна като България с неините груби политически нрави: той пребивава близо половин век в Народното събрание – както преди, така и след преломната дата 9 септември 1944 г. – като по този начин поставя своеобразен рекорд в аналите на националния ни парламентаризъм.

Самият той обяснява в разговори от частен характер тайната на своето политическо дълголетие: „Ако нещо е неизбежно, предпочитам да стане не без мен и против мен, а с мен и за мен”. .

Петко Стоянов Стайнов е роден на 19 май 1890 година в град Казанлък, където израства в семейство на занаятчии-гайтанджии, членовете на което по-късно придобиват статуса на известни индустриалци. Учи в Габрово и Стара Загора, а висшето си образование получава във Франция., където през периода 1908 – 1911 г. следва правни и административни наути най-напред в Гренобъл, а след това в Париж. Завършва Парижкия университет като лисансие по право през м. юни 1911 г. По-нататък продължава образованието си със специализации по административна и финансова науки в Париж (1912) и Лайпциг (1913). През м. април 1914 г. в Парижкия университет той добива титлата доктор по икономически и политически науки, като защитава дисертация на тема: „La delimitation de la jurisdiction administrative et de l΄administration active en Allemagne”.

Едва завърнал се под родната стряха в България, Петко Стайнов се записва доброволец и участва във войните за национално обединение. През Балканската война се сражава на бойното поле като войник от планинската артилерия в боевете най-напред при Булаир, а след това при Криволак на Вардара. През европейската война той вече е офицер и воюва от началото до края на бойните действия, като е ранен на фронта под Лерин. За участието си в Първата световна война той е награден с Орден за храброст.

След войните се посвещава на журналистическото поприще, Пише първите си статии за в. „Мир” и политико-общественото списание „Свободно мнение” през 1914 г., когато вече се е ангажирал политически с Народната партия в България. По-късно участва в редактирането на в. „Дума” (1915) и на в. „Мир” (1918-19). От 1 октомври 1919 до 9 декември 1920 г. заема отговорния пост на директор на печата при Министерство на външните работи и изповеданията и ръководи Българската телеграфна агенция.

Академичната кариера

на Петко Стайнов започва през 1923 г., когато става частен хоноруван доцент по административно право в Юридическия факултет на Софийския университет, като неговият хабилитационен труд е на тема: „Администрация и правосъдие в Германия. Разпределението на правосъдието и администрацията в миналото (1923). Заедно с това той преподава и в Свободния университет. Научните му публикации от онова време следват една след друга, като те са печатани в рзлични наши и чужди списания.

Петко Стайнов е един от първите български учени, който задълбочено разисква проблема за правовата държава, разбирана преди всичко и най-вече като „държава на закона”.

Висок, строен, облечен винаги изискано в светъл костюм и с неизбежната артистичн папионка, Петко Стайнов внася колорит в академичната общност. Той олицетворява новата следвоенна вълна от преподаватели, които дават обновителен тласък на преподаваните от тях науки.

През тревожната есен на 1923 г. Петко Стайнов влиза за първи път в XXI-то Народно събрание като депутат от името на Демократическия сговор, излъчен в родния Казанлък. Преди това той вече се е изявил като твърд поддръжник на акта от 9-ти юни и ярък привърженик на Демократическия сговор, създаден на 10 август 1923 г.

При поредната реконструкция на правителството на Демократическия сговор, възглавявано от Андрей Ляпчев, Петко Стайнов става министър на железниците, пощите и телеграфите (май 1930 – юли 1931).

През 1933 г. Петко Стайнов участва в създаването на Комитет за защита на еврейте в Германия заедно с Екатерина Каравелова Антон Страшимиров, Асен Златаров и др. Вестниците „Мир” и „Слово” публикуват статии срещу инициативния комитет, като пишат, че не е работа на България да се бърка в работите на Велика Германия. Държавният преврат от 19 май 1934 г. открива нови хоризонти в живота на Петко Стайнов, който преминава на дипломатическа работа – поема българската мисия в Париж.

. През втората половина на м. октомври 1939 г. Цар Борис решава да направи реконструкция на кабинета на Георги Кьосеиванов и да разпусне парламента, като насрочи избори за XXV Народното събрание, за да минимизира ролята на опозицията в навечерието на предстоящата война.

В резултат на произведените избори в края на годината и станалите политически размествания на 15 февруари 1940 г. министър-председател става проф. Богдан Филов. Петко Стайнов за пореден път е избран за депутат в Народното събрание от своята Казанлъшка избирателна околия

В новия парламент се утвърждава и налага като един от най-гласовитите критици на режима, а това го извежда в първата редица на най-изявените водачи на легалната опозиция.

През есента на 1940 г. правителството внася в Народното събрание законопроект за защита на нацията. Опозицията във и извън парламента участва в широкото обществено движение против законодателното утвърждаване на антисемитизма. Познавайки неговата принципност и независимост, еврейските първенци начело с председателя на Консисторията Йосиф Герон се обръщат за помощ към народния представител Петко Стайнов, който застава на тяхна страна. Той подписва протестно писмо срещу законопроекта, а наред с него подписа си поставят и други общественици като Янко Сакъзов, Стоян Костурков и Димо Казасов.

Петко Стайнов, заедно с дейци на политическия кръг „Звено” и БЗНС „Пладне”, подкрепя разгърналата се Соболевата акция по повод съветското предложение за гарантиране неутралитета на България и поддържа внесената през м. януари 1941 г. в Народното събрание интерпелация против нарушаването на мира на Балканите и преминаването на чужди войски през България. В последвалите дни и месеци Петко Стайнов участва в поредица от инициативи, предприемани в различни формати и конфигурации, насочени срещу въвличането на България във войната.

През тежките години на войната Петко Стайнов не само възстановява своето сътрудничество с вестник „Мир”, но става един от най-активните му автори по външнополитическите въпроси. Нееднократно цензурата спира или орязва негови статии. Петко Стайнов е принуден да се откаже от редовния петъчен преглед на международните събития във вестника. 

Неговата битка с цензурата

се пренася от страниците на в. „Мир” в залата на Народното събрание

По-късно през м. март 1943 г. народните представители Никола Мушанов и Петко Стайнов се противопоставят на експатрирането на евреите от Егейска Тракия и Македония.

На 28 август 1943 г. умира цар Борис III. Петко Стайнов участва в съвещанието на опозиционните лидери, състояло се на 1 септември в дома на Никола Мушанов, на което се приема декларация с искане бъдещото регентство да се избере от Велико народно събрание, а иборите за него да се произведат в срок от един месец. Тя е подписана от десет видни политици с различна партийна принадлежност: Никола Мушанов, Кимон Георгиев, Атанас Буров, Кръстьо Пастухов, Александър Гиргинов, Петко Стайнов, Димитър Гичев, Вергил Димов, Константин Муравиев, Никола Петков. Знаменателно е обстоятелството, че декларацията е подписана и от двама некомунистически представители на Отечествения фронт. При последвалите дебати в Народното събрание Петко Стайнов не е допуснат до трибуната, като предварително е изключен от списъка на ораторите.

В резултат на широко съвещание на опозицинните сили, състяло се през първите дни на август Петко Стайнов подписва общата декларация от 7 август за излизане от войната. Освен от него този меморандум е подписан още от Никола Мушнов, Александър Гиргинов, Атанас Буров, Кръстьо Пастухов, Атанас Москов, Димитър Гичев, Константин Муравиев, Вергил Димов, както и от четирима представтели на Отечествения фронт: Минчо Нейчев, Иван Пашов (комунисти), Никола Петков и Кимон Георгиев.

Към края на м. август Петко Стайнов се среща с министър-председателя Иван Багрянов, като в хода на разговора му заявява, че само обявяването на война на Германия може да ни спаси от съветска окупация. На 28 – 29 август 1944 г. той се среща и с регентите, но остава недоволен от разговора с тях. Впоследствие Петко Стайнов отклонява предложението да влезне в правителството на Константин Муравиев. Самите регенти отхвърлят категорично лансираната от Иван Багрянов идея Петко Стайнов да застане начело на правителството, тъй като по думите на Богдан Филов: „той отива с Отечествения фронт”, а освен това: „привърженик е на една чисто руска политика”.

При създалата се драматична ситуация Петко Стайнов се присъединява към Отечественофронтовското правителство на Кимон Георгиев, дошло на власт в резултат от държавния преврат на 9 септември 1944 г. Приобщаването на Петко Стайнов към Отечествения фронт и влизането му в състава на правителството като министър на външните работи и вероизповеданията от името на политическия кръг „Звено” се дължи до голяма степен на личното му приятелство с Кимон Георгиев.

Една от първите задачи на новия външен министър е да подготви договора за примирие със Съветския съюз, САЩ и Великобритания.

Когато в началото на 1945 г. Петко Стайнов научава, че огромната част от народните представители от XXV-то Народно събрание са на път да бъдат осъдени на смърт, той изпада в състояние на тревога и загриженост. Ето защо по повод на „Народния съд” министър Петко Стайнов се обръща към председателя на Съюзната контролна комисия ген. С. С. Бирюзов с изрично искане да се удължи срока на неговата работа. Именно съветската мисия определя крайния срок за приключване на процесите, а освен това настоява за незабавното привеждане на присъдите в изпълнение. Неговите мотиви са, че при възприетата бърза процедура подсъдимите се съдят по „колективно обвинение” и няма достатъчно време да се установи доколко всеки от тях има „конкретна вина”. Това искане среща категоричен отказ. По този начин Петко Стайнов дава възможност да се разбере от бъдещите поколения, че тези присъди не са акт на суверенна воля, а са продукт на форсмажорни обстоятелства.

На 1 октомври 1944 г. в София се свиква национална конференция на „Звено”, която решава дотогавъшния политически кръг да се преобразува в политическа партия. За председател на централното управление на новата партия е утвърден Кимон Георгиев, а Петко Стайнов е избран за един от тримата подпредседатели на партията.

Появата на Народния съюз „Звено” на политическата сцена Петко Стайнов обяснява с „изтъркването” на голяма част от старите политически партии, тяхното „роене, раздробление и разцепление” и произтичащата от това обстоятелство необходимост от „прегрупиране на политическите сили, реорганизиране на нашия обществен живот на по-здрава основа”.

Към началото на м. май 1945 г. противоречията между различните отечественофронтовски партии нарастват. Основната причина за нагнитане на напреженията между тях е натискът оказван от БРП (к) върху нейните съюзници с оглед отстраняване на онези елементи, които по един или друг начин се отклоняват от общата политическа линия. По-специално върху БЗНС и неговия лидер Никола Петков се оказва мощен натиск за категорично разграничаване от д-р Г. М. Димитров и неговите поддръжници, който ще доведе до неочакван резултат, а именно: разцепление в ОФ и излизане на няколко партии в т.нар. ОФ-опозиция. Убеден, че разпадането на Отечествения фронт ще бъде „голямо нещастие за България”, на 13 юни 1945 г. Петко Стайнов се обръща с писмо до Георги Димитров, който се намира все още в Москва, предадено чрез съветската дипломатическа служба. В него той представя тревожното политическо положение в страната, като 

отхвърля обвиненията срещу Никола Петков

и останалите земеделски министри.

В писмото Петко Стайнов подчертава: „Работата започва да се обърква. Досега повече или по-малко, ние се държахме девет месеца. Това ставаше с цената на много компромиси, някои от които бяха особено мъчителни. Създаде се положение, което по чудо продължава вече девет месеца. Това е наистина чудо в днешното тревожно и неопределено време. Но и енергията, и способността за компромиси се изчерпва. Аз съм длъжен да Ви предопредя за това положение на нещата”. Писмото на професора остава без отговор. Но от архивни източници вече е известно, че Георги Димитров възприема писмото с голяма подозрителност. В писмо до Трайчо Костов той пише: „За мен е ясно къде го стиска сапог на Стайнов. У него... има две души”. Става пределно ясно, че те двамата – Петко Стайнов и Георги Димитров – имат съвършено различни представи за смисъла и предназначението на „народната демокрация”.

Външният министър Петко Стайнов решава на своя глава – „без съгласието на другите членове на правителството” – да даде на 22 август 1945 г. пресконференция за чуждестранните кореспонденти, на която заявява, че България ще изпълни едно решение на Съюзническата контролна комисия за евентуално отлагане на изборите. Становището на министъра е лично, но то гръмва като сензация и се възприема от журналистите и обществеността като позиция на правителството. Изявлението на Петко Стайнов е определено от Георги Димитров в „гневна” радиограма като „капитулантско поведение”, като „удар по позицията на ОФ”. Самият Йосиф Сталин се смята за засегнат от този акт на българския външен министър, но решава да не се конфронтира със САЩ и Великобритания заради България и дава своето съгласие за преразглеждане на датата за изборите. Отлагането на изборите се разглежда от Петко Стайнов в по-широк контекст като „един принос за по-скорошното сключване на мира”. Той спасява страната от прибързан акт, който би отежнил още повече положението й. По онова време Стайнов запазва добрите си отношения с водача на опозицията Никола Петков и често се среща и разговаря с него, като дори го посещава в дома му. Все пак чашата прелива тогава, когато през пролетта на 1946 г. Петко Стайнов изразява своето недовоство по повод ареста на Кръстьо Пастухов пред пълномощния министър на Съветския съюз в България Степан Кирсанов и се застъпва за него.

На 15 март 1946 г. Йосиф Сталин нарежда чрез Вячеслав Молотов на Георги Димитров и Трайчо Костов: „необходимо е да се внесе изменение в разпределението на министерските портфейли между партиите. Сегашното положение можеше още да се търпи до общите избори, но сегашното разпределение на количеството на портфейлите не отговаря на изборните резултати и на партийния състав на парламента. Следва да се издигне нов министър на външните работи вместо Стайнов, на когото ние не вярваме ... Хората на Стайнов в чужбина са противници на добрите отношения със СССР. Това по-нататък не може да се търпи, тъй като такова положение ще вреди на интересите на България.” В случая се има предвид обстоятелството, че Петко Стайнов подкрепя хора от дипломатическата служба като Марин Пундев, Петър Увалиев, Любен Тодоров и много други.

Недоверието към външния министър Петко Стайнов достига своята кулминация тогава, когато се взема решение да му се назначат двама заместник-министри. Назначаването на заместник-министри е ново явление, което няма прецедент в дотогавашната управленска практика. Той улавя негласното послание и незабавно подава своята оставка. Това е поредната оставка в неговия живот, защото той винаги предпочта да се оттегля с достойнство вместо да си къса нервите и да води загубени битки. Министър-председателят му предлага като своеобразна компенсация дипломатически пост зад граница, но Петко Стайнов отклонява това предложение. Самият Кимон Георгиев енергично защитава своя политически приятел, но не успява да го запази като външен министър в състава на своето правителство. По съвсем разбираеми причини Петко Стайнов няма да влезе във второто ОФ правителство на Кимон Георгиев, съставено на 30 март 1946 г.

Изборите за Велико народно събрание не дават добри резултати за Народния съюз „Звено”, а срещу Петко Стайнов се предприемат публични нападки както в националните печатни медии, така и вътре в неговата партия. Отделни среди смятат, че тъкмо той е отговорен за слабите реултати на изборите: „Нам не се пада правото да Ви припомняме – пишат дейци на „Звено” от Софийската градска партийна област до Кимон Георгиев през 1947 г. – няколко от фаталните стъпки на проф. Петко Стайнов като министър на външните работи..., но ние Ви припомняме само две – провалянето по негова вина на федерирането ни с Югославия и провалянето на първите избори за Обикновеното НС, в което е убедена цялата ОФ общественост”. По онова време той получава анонимни заплахи от опозиционните среди, като му се казва, че ще го сполети съдбата на неговия някогашен приятел Йосиф Хербст. През същата тази 1947 г. Държавна сигурност създава досие на Петко Стайнов с

кодово наименование „Сервис”, 

като го подозират, че е „сътрудник на английското разузнаване”, но разработката по негов адрес е започнала още през 1945 г. и ще продължи чак до 1960 г., когато най-сетне е прекратена. По онова време дейността на обекта под наблюдение се определя като „крайно реакционна”. А освен това факторите на arcana imperii констатират: „Посветен е във всички работи и знае много тайни”. Сами по себе си обвиненията в шпионаж за англичаните са изцяло и напълно несъстоятелни, но Петко Стайнов си прави необходимите изводи и отново се обръща към своите традиционни академични занимания. „И досега понякога се чудя – пише в своите непубликувани спомени проф. Иван Дерменджиев през 1980 г. – дали след оттеглянето на Петко Стайнов от активната политика обществото загуби един голям политик или студентите спечелиха един прекрасен преподавател”.

Политическите режими идват и си отиват заедно със своята идеологическа обремененост, но държавата остава. Държавническото начало е водещото начало както в неговия живот, така и в неговата дейност. Единственият възможен критерий за оценка на неговите помисли и действия са висшите национални интереси. В края на своя живот той ще заяви: „Аз винаги и навсякъде съм се стремял да бъда българин, да мисля за България, да се боря за България, да виждам света през очите на България и на българския народ”. Видян от тази гледна точка и оценяван от такива позиции, Петко Стайнов е един обществен и политически феномен, който няма аналог в новата и най-новата история на страната, казва в своя специална студия известният конституционалист проф. д-р Георги Близнашки.

Снощи в Аулата на Софийския университет тържествено бе отбелязана 125-годишнина от рождението на Петко Стайнов – държавника, юриста, публициста, родолюбеца.