Иво Инджев, Ivo.bg

Този текст е предназначен предимно за сирийци заради евентуална поука, която биха могли да извлекат, но може да бъде четен и от българи, дори и от граждани с български паспорти и руско самосъзнание, каквито са ни местните русофили.

Всички прилики в направените в текста аналогии не са случайни. Защото във вековната завоевателна политика на най-голямата империя на света няма нищо случайно.

Да започна от контекста през 19 век, който сродява руските усилия да „освобождава” България тогава с днешните напъни на Путин да се представи пред света като „освободител” на Сирия.

На чисто терминологично равнище в горното изречение има поне две уловки. Нито България съществува през 19 век ( и никога не бива спомената като такава от Русия в нейните документи, дори не и в прокламацията на императора Александър Втори при обявяването на война на Турция), нито Сирия съществува вече днес, освен на остарелите спрямо реалностите карти. В случая с България картите са били дори много по-стари: на 5 века поне.

Не можеш да освобождаваш нещо, което не съществува другаде, освен в аналите на руската пропаганда- в българския случай със задна дата, а в сирийския със задната мисъл да бъде спасен клиентелисткият режим на Асад, а не неспасяемата вече като единна държава Сирия.

Русия и тогава, и сега спасява нещо друго. Спасява си престижа на сила, която държи собствения си народ 

в унизително подчинение,

а света – в страх по военни причини, но се възползва от възможността по изключение да се представи като „освободителка”. Именно България е историческото изключение през 1878 г. като “освободена” от Русия страна, което после се повтаря по отношение на половин Европа през 1944-45 г., за да послужи и днес за пропаганди цели в случая със Сирия.

Русия била традиционен защитник на православните християни …в Близкия изток, казват възторжени нейни почитатели тук. Колко познато! Точно с този аргумент, но с доста повече основания по формални признаци, Русия си изгражда стратегията за проникване и овладяване на Балканите още от 18-ти век. Сега Русия се „оказва” традиционен защитник на православните и в Близкия изток, които в Сирия по официална статистика са около 4 процента от населението, управлявано в руската арабска губерния от малцинството от шиитската мюсюлманска секта на Алауитите, покръстена от „християнския” СССР в „арабския социализъм” преди половин век с военен преврат на Асад-баща, обучен за пилот в Съветския съюз.

И как точно Русия е защитавала православната си същност в региона през онзи 19 век? Например с глупавия повод за война, който измисля за поредния опит да се добере до Проливите заради това, че не руската, а католическата църква получава един ключ от една църква в подвластния на султана Ерусалим. Това става повод Русия да обяви война на Турция през 1853 г. и да я загуби с унизителен гръм и трясък. Така от територията, заселена с българи и обезбългарявана системно при всеки руски поход към Цариград, нахлуват в резултат на войната чергарските черкезки племена, чиито „поминък” е грабежът, поради което рязко се засилва хайдушката самозащита на българите. Те стават разменна монета при междуимперската търговия с хора, практикувана от Турция и Русия. Нови десетки хиляди православни, т.е. българи, са примамени в руските степи като работна ръка, като плячка за … победените.

Българите бягат от Ислямската държава

по повод, създаден от Русия. Напускат с покъщнината си отново с хиляди родните си места. Стават бежанци поради руската авантюристична политика и нейния провал, започнал от едно глупаво перчене на руския самодържец в Близкия изток.

Кримската война възвестява пред Европа и света края на продължилото половин век след Наполеоновите войни доминиращото руско военно-политическо мракобесие на континента. Установено е на Виенския конгрес ( септември 1814-юни 1815 г.). На него Русия се домогва и получава статута на европейски полицай, който потушава с огън и меч всяко революционно или национално-освободително движение от Финландия до Италия.

Руският генерал фон Клуге си припомня следното за триумфа на обожествявания в Русия пълководец Суворов при потушаването на полското въстание във варшавския квартал Прага на 4 ноември 1794 г.:

„В нас стреляха от прозорците на домовете и от покривите и нашите войници, втурвайки се в домовете умъртвяваха всеки, който им попаднеше <…> Ожесточението и жаждата за мъст достигнаха до крайната си степен <…> вече не беше по силите на офицерите да прекратят кръвопролитието <…> При моста отново настана клане. Нашите войници стреляха в тълпата, без да подбират, и пронизителните викове на жените и воплите на децата навяваха ужас в душата. Вярно казват, че пролятата човешка кръв събужда един вид опиянение. Ожесточените наши войници във всяко живо същество виждаха убийци на нашите, по време на въстанието във Варшава. „Няма милост за никого!“ — крещяха нашите войници и избиваха всички, без разлика на възраст и пол …“

Но „победителите не ги съдят”, 

както написала императрица Екатерина като оправдателна резолюция след като Суворов е бил разследван от руска военна колегия за военни престъпления при превземането на Тутракан, подложен от него на грабеж и разорение. Крилата фраза, която изглежда окрилява и Путин днес, обещавайки пирова победа на Асад над собствения му народ на крилата на руската авиация.

Българите успяват да се съединят въпреки руската съпротива през 1885 г. Въпреки бавните комуникации от онова време тогавашните българи успяват бързо да разберат, че учредяването на Окупационния фонд от страна на Русия изисква от българите да си платят с тонове злато за „освобождението”. Те бързо осъзнават пагубната роля на руската политика срещу българското единство. Само 8 години след Руско-турската „освободителна война” българите стигат през следващата 1886-та до скъсване на отношенията си с „освободителката” заради намесата й в българските дела.

Колко време ще им трябва на сирийците да направят същото при днешните светкавични комуникации, даващи достъп на желаещите до информация, алтернативна на пропагандата, разпространявана от Асад и Путин?

И колко милиона барела черно злато ще им поиска Кремъл срещу спасяването на режима в Сирия, ако успее да го закрепи?

Моят стар познат от Бейрут Робърт Фиск, познавач на Близкия изток и носител на „Пулицър” ( който винаги е имал остро критично тълкувание на кризата в региона на ръба на антизападните арабски настроения), е написал интересна статия в „Индипедънт”. В нея предупреждава, че на Запад армията на Асад е силно подценена и ако оцелее ( с помощта на Путин) тя ще се окаже най-суровата арабска армия, премил през войната за оцеляване. И тогава „горко им на онези”, които са я подценили.

Не разбирам точно кой трябва се чувства заплашен от нея при такава хипотеза, но се отнасям с уважение към познанията на Фиск ( друг въпрос е позицията му, тя е негово право). Цитирал съм го многократно за констатацията му като очевидец за причините да бъде разгромена българската база в Кербала. Била е наметната с маскировъчна мрежа само, вместо да бъде обезопасена срещу бомбен атентат с камион, който всъщност я превърна в руини. „Така си ги учили съветските им командири”, констатира лаконично Фиск нещо, което така и не получи публичност в България, а какво остава пък да привлече вниманието на разследващите, прокурорите и съда.

И все пак: българската армия, преминала през войните от края на 19-ти век и следващите десетилетия, също се оказва най-калената и страховита регионална сила, но това не пречи България в крайна сметка да се окаже съветска плячка. Сирийците трябва да помнят този руски номер с „освобождението”, ако искат да се надяват да (о)станат нещо повече от руски протекторат на крайбрежието на Средиземно море- топло море, символизиращо вековните руски ламтежи на всяка цена да се домогнат до тази морска топлота.

Заради тази морска топлота Русия води 10 войни с Турция за три века и половина –смятано от 1677 г. , когато руснаци и украинци побеждават и си осигуряват 20 мир с Кримското ханство. Почти всяка от тези войни е свързана с борбата за контрола над Крим, втори по значение мотив за Русия след стратегическата цел на империята да достигне Проливите.

И днес Крим е намесен по инициатива на Русия . С кримската си авантюра Путин нагази в блатото на международната изолация, от което той се опитва да се извади като барон Мюнфаузен, стъпвайки върху подвижните близкоизточни пясъци, които ще го засмучат в крайна сметка.

Сирия се оказа за Кремъл прескочи камък

( вече има самолети, Турция може да бъде прескочена!) в старото й съперничество с Турция. На пръв поглед Русия повече от всякога изглежда по – близо до осъществяване на мечтата на нейните владетели за достъп до топлите морета, заради което многократно е прегазвала България в походите си на юг, обезбългарявайки системно земите между Черно море и централната част на Балканския полуостров с отвеждането на конвои от цели български села, преселващи се в руските простори. Така се е образувал коридор от около 300 километра ширина за бъдещи руски набези в земите, принадлежали някога на Българската държава, каквато Русия никога не е имала намерение да възстановява.

Вторият поглед предстои с развитието на обстановката в споменатите подвижни пясъци, които имат доказаното свойство да засмукват маршируващите.

Сирийците трябва да помнят също, че продължаващата руска военна кампания обезлюдява нови и нови райони в тяхната страна – разликата днес с обезлюдяването на България през 19 век е предимно в това, че сирийските бежанци не наторяват като работна ръка руските степи, а създават проблеми на Турция и Европа. Вълната от бягащи сирийци се използва като бомба със закъснител за Европа. Това може да е от полза за политиката на Москва, но няма как да е добре за самите сирийци.

И накрая, още нещо по темата за руското „освобождение”: да му мислят „освободените”, които ще получат „свобода” по руски образец и съответния паметник , размахал в центъра на Дамаск оръжието на победата над свободолюбивата част от сирийския народ по-високо от минаретата на Омаядската джамия. С надпис: „ На светската армия победителка от благодарния сирийски народ” ( да се чете: На руските колонизатори от признателния режим на династията Асад”).

За разведряване, да припомня вица за партизаните, въздишащи замечтано край казана с качамака в Балкана: „Ех, другари, веднъж да дойде 9 септември”, възкликнал най-прозорливият от тях.

Ако им се иска на сирийците да живеят в абсурда на чер(ве)ния хумор, нека му се радват.

Абсурдът би трябвало да е поучителен. Поради което завършвам българско-сирийската приказка с припомнянето, че преди да предизвика гражданската война в Сирия през март 2011 г. ( чието избухване след жестоките му репресии над сирийски граждани се приписва фриволно отново на американците) последното посещение на Башар Асад в страна от ЕС през ноември 2010 г. беше в България.

Тук той беше приет от президента Първанов тържествено и му беше оказана честта като на виден световен парламентарист и демократ да удари звънеца в Народното събрание в София.

Аз също искам да ударя звънеца, пък дано някой долови нещо полезно в камбанния звън на българско-сирийските аналогии по руска линия.