Теодора Димова, kultura.bg

Сайтът desebg.com публикува отворено писмо на пастора от Евангелска методистка църква в България Бедрос Алтунян. В това писмо се изразява благодарност към приноса на отец Паоло Кортези за възкресяване паметта и достойнството на репресираните на остров Персин по време на комунистическия режим. Знаем, че в Беленския концлагер са били затворени много протестантски пастори. Протестантският пастор говори с възхищение за евангелския пример на католическия свещеник с подслоняването на  семейство бежанци.

Прочетох и първия коментар под това писмо. Той гласеше: Бягай, отец Кортези! Бягай и на никого в България не вярвай! Няма смисъл да станеш поредна жертва на проклет народ! Светът е широк, но и там, където се озовеш, бягай от българи!

Признавам – разплаках се неудържимо на този коментар. Цялата болка, която дни наред стаявах, докато четях озверелите думи на стената си във фейсбук, в нюзфийда, в цялото интернет пространство, сега се изля в тези сълзи. Защото коментарът е написан от българин. Защото болката, с която е написан, показва, че е изстрадан.

Бягай, отец Кортези! Бягай, спасявай се, ти има къде да избягаш, ти има къде да се спасиш, не си заслужава

да се подлагаш на бавна и мъчителна смърт сред този народ

Нима патриотизъм означава винаги и за всичко да хвалиш и превъзнасяш народа? Нима е патриотично да не виждаш слабостите и пропаданията му? Дали патриотичното късогледство не е причина за голяма част от националните ни нещастия? И дали реалистичната трезвост не е най-доброто средство за превъзмогването им? Дали нашият криворазбран патриотизъм не е причина за нашата криворазбрана цивилизация?

Винаги ли сме били толкова зли, ето този въпрос не ми дава мира. Винаги ли злото е клокочело под нас, винаги ли е можело да изригне с такава опустошаваща сила, с такива грозни нападки, с такава премазваща арогантност, с такава безчовечна настървеност, както сега към сирийското семейство и католическия свещеник, какво стана, какво се случи така изведнъж с нашия „православен и благочестив български народ”, за който на всяка литургия се молим?

По стечение на обстоятелствата се случи да прочета накуп много документи около така наречения „народен съд“, да се вгледам в много съдби, в много хора, в предателства на най-близки приятели, в светкавично измятане на убежденията, в угодничество и блюдолизничество пред новата власт, в престъпления, които не мога да осмисля наведнъж, в някаква уродлива вакханалия от отмъстителност, завист, злоба, но на толкова дребнаво, ниско, битово, махленско равнище, че несъответствието между извършената гавра над човешкото достойнство и поводът за тази гавра, именно това шокиращо несъответствие е

несъвместимо с човешките норми

Но да речем, че тогава, в мизерията на следвоенните години чрез предателства са спасявали живота си, а омразата е извирала от войната. А сега?

По време на големия червен терор и така наречения „народен съд” в месеците непосредствено след  9 септември убийствата са се извършвали така: на всяко населено място комунистическата партия, като следва инструкциите на съветските комисари, назначава комисия от три или пет членове, която да познава на местно ниво „враговете на народа”.  Тези членове на комисии са обикновено сред най-необразованите и с най-ниско социално положение. Те са „народът”. Подушили набързо, че тук внезапно може изведнъж всичко да се обърне в тяхна полза, че могат най-неочаквано да забогатеят и да се сдобият с власт, а чрез властта с къщи, пари, имоти, дипломи, те яростно и всеотдайно започват да доказват верността си към идеите на комунизма – надпреварват се да показват врагове, врагове, врагове. Враговете са арестувани, затваряни, разстрелвани и впоследствие обявявани за безследно изчезнали. Около 30 хиляди човека са избити и обявени за безследно изчезнали в месеците непосредствено след 9 септември.

Опитвам се да си представя хората в тези „комисии” от три или пет човека. Как са се „съвещавали”, как са решавали кого да арестуват, тоест

кого да убият

По цял ден ли са говорели и обсъждали, или са се разбирали от половин дума. Гледали ли са се в очите. Изобщо конкретно как е ставало – някой от тричленката завижда на някого, обиден е от нещо, просто има на някого зъб, следователно той е враг. Еди коя си има много хубава рокля, защото мъжът и е лекар, следователно мъжът й е враг, следователно мъжът й трябва да бъде убит. А пък друга има някое слугинче в къщата си да й помага за домакинството и децата, но това е, защото мъжът й е инженер, завършил е във Франция или Белгия, строи мостове, знае езици, следователно е враг на народа и трябва да бъде убит. А пък на еди-кой си му публикуват често разкази във вестника, а пък на мене всичките ми ги връщат, следователно еди-кой си е враг на народа, следователно трябва да бъде убит. Всеки, който е учил в Германия или просто говори немски, е фашист. Завистта и злобата са във вихъра си. Избитите „врагове“ са повече, отколкото убитите на фронта. Отмъстителността и озлоблението сеят смърт.

Опитвам се от доста време да си представям тези хора. Усещам особена тежест, усещам мътен и горчив вкус, усещам, че истината за всичко това не може да се побере в човешкото съзнание, без то да се взриви по един или друг начин.

Съзнанието ми се насочи към смъртоносната ярост и злоба на онези мрачни години сега, като чета днешните свирепи и злобни коментари.

И сега, след избухналата като бомба злост и отрова срещу отец Паоло Кортези и сирийското семейство, си дадох сметка, че този терор от месеците след 9 септември може да се разрази отново. Омразните интелектуалци, писатели, карикатуристи, журналисти, лекари, духовници, интелигенти, жълтопаветници и всякаква соросоидна паплач, която се храни от грантове, презира примитивния патриотизъм, неглижира „своите си”, не ругае католицизма, защитава отец Кортези и сирийското семейство, тези хора отново могат да бъдат арестувани нощем и откарвани в камиони към полицейските управления, а след няколко дни и в запустели местности край близките села около София, а десетки години по-късно, когато тези земи ще бъдат застроявани (нали София ще се разраства!), багерите ще се натъкват на купища човешки кости. Днешното озлобление и озверяване е само на крачка да се отприщи и да плисне същата кървава река.

В един свой текст преди две години бях написала, че имаме нужда от ново покръстване, от ново християнизиране на нашата земя. Имаме нужда от десетки, стотици мисионери като отец Кортези, които да ни разкажат за Христос и Неговото учение, защото нашата православна църква е забравила да мисионерства. Имаме нужда от евангелско, а не от патриотарско християнство. Имаме нужда от християнството на отец Паоло, а не от християнството на Динко.

Събрахме се на мирен протест пред президентството в подкрепа на отец Паоло Кортези, но оттам едва ли някой ни чу.