Николай Василев,priorities.bg

След скандала около новите учебници по история, с които се прави опит да бъде реабилитиран комунистическия режим, професор Искра Баева отправи остри критики към хората, които алармираха обществото – професор Евелина Келбечева и Христо Христов. Те не били специалисти по „социализма“. Историята на ДС не била равнозначна на историята на България в целия период. Писанията им били „политически, по-точно емоционално-антикомунистически“. Имали и „друга истина“ – тази на хората участвали в изграждането на „социализма“.

Искра Баева не е открила моралния релативиъм

Още в средата на 20 век американският теолог и философ Райнхолд Нибур забелязва наличието на интересен механизъм. Чрез политическата реалност нашето супрегото (съзнанието ни за добро и зло) бива убедено в „моралността” на извършваните от нас „неморални“ действия. Показателно той нарича най-влиятелното си произведение „Моралният човек и неморалното общество”.  Механизмът е прост. Нашето суперего ни призовава към  самоограничаване и дори саможертва. Политическата реалност, такава каквато я възприемаме ни ангажира с “общността от която сме част: племето, религията, нацията, расата, пола, професията или църквата… Ние се подчиняваме с цялата си лоялност и сила на нашата група, на нейната сигурност и на успехите ѝ, на способността ѝ да покорява конкурентни групи и да господства над тях”.

След като самите ние сме готови да направим жертви за „нашата” партия, народ, класа и т. н. нямаме склонност да се замисляме дали не вършим зло. Щом това, което правим го правим не за себе си а за „другите”, съвестта ни е чиста. В нашите размишления за добро и зло няма място за аргументите на противника. Себичността си остава доминантна, но се измества от индивида към групата.

У нас разбира се има много хора, които си живеят с „другата истина“ на Искра Баева. Според тях българите преди 9 септември 1944 година живеели бедно, били управлявани от престъпен елит, който тласкал страната от катастрофа към катастрофа. На 9 септември народът, в голямата си част приветствал идвнето на Съветската армия и ако за елита настанал ад, то за повечето българи се отворил шанс за по-добър живот. Е имало и грешки…

Според Искра Баева ако в учебниците за цяло едно поколение се налага една от „истините“, то  

„по какво днешното демократично общество се отличава от еднопартийното управление на БКП

и стриктната цензура върху историческата наука“?

Тук обаче не става въпрос за различни житейски спомени, или за философски спорове около някаква фундаментална справедливост. Става въпрос за утвърждаване на съществуващия, макар лошо функциониращ демократичен конституционен модел.

В конституцията от 1991 г., както и в Търновската конституция е утвърден „полисния“ модел на обществено устройство. Той гарантира живота, свободата и собствеността на гражданите, правото им да преследват свои (егоистични, или алтруистични) цели и налага някои ограничения пред произвола на властта.

Като обществен договор този модел може и да не е перфектен. По думите на Чърчил, той е най-лошият… с изключение на всички останали.

За много хора, които не притежават собственост или продаваеми умения, този модел може да изглежда жесток и лицемерен. Но както преди 9 септември 1944 година, така и сега, нашият конституционен ред се базира на него.

Не можем да не признаем, че както преди 9 септември 1944 година, така и днес „полисният“ модел не работи особено добре в България. Не рядко той генерира партизанщина и корупция. И ако по времето на бай Ганьо те са били донякъде ограничени, днес, след като „социализмът“ ни научи, че за всичко ис има „втори начин“ те като че ли станаха всепроникващи.

След 1989 година в обществото все пак беше постигнат

консенсус, че „полисният“ модел няма алтернатива

Но не бе постигнато съгласие неговите ценности да бъдат критерий за добро и зло, когато разглеждаме „близкото“ тогава минало.

Ако приемем, че основната задача на държавата е да брани живота, свободата и собствеността на гражданите, то няма как да не осъдим като престъпен  режим, който си е поставил за задача да отмени политическия плурализъм и да отнеме собствеността на гражданите и в името на това алтернативно полит-икономическо устройство е готов да приложи толкова насилие, колкото му се наложи.

Алтернативен исторически поглед към подобен режим, независимо дали е извел широки народни слоеве от бедност и мизерия (както мнозина вярват) или е довел и до икономическа катастрофа (която всички помним), е предизвикателство към съществуващия днес конституционен ред. Това предизвикателство става особено опасно след като руският президент Владимир Путин, който макар по никакъв начин да не може да бъде определен като ляв е реално най-големият авторитет в очите ма „лява България“ обяви, че либералната демокрация е отживелица – теза лансирана преди стотина години от Бенито Мусолини.

Осъждането на съветската агресия срещу България от септември 1944 година и на същността на комунистическия режим в учебниците не е проява на „цензура“ а утвърждаване на обществения договор.

Днес той видимо функционира зле, но ако бъде разклатен или унищожен, ще последват неописуеми ужаси – подобни на тези непосредствено след Съветската окупация от 1944 година.