Илиян Василев, idvassilev.blogspot.bg

Действително, руско-българските отношения именно поради техния идейно-емоционален заряд често провокират екзалтация отвъд границите на рационолното. Както у филите, така и у фобите, което оставя малко място за балансиран прочит и съдържателен анализ на опции и последствия.

Но също така излизането от състояние на господстваща почти непрекъсната традиция на русофилството не става само с дълбокомислени заключения от абстрактен тип, а предполага силни и резки реакции, които русофобите интерпретират като "крясъци". Прекалено дълго сме разказвали и тълкували само официалната версия на руско-българските отношения, и прекалено рядко и далеч не балансирано сме отчитали истината като неразказаната история - примерно за ролята на граф Игнатиев /Иво Инджев/, за атаките на Русия към българската държава и държавност, за водените военни действия срещу нас, за ролята на Съветския съюз за репресиите, за волжските българи, за Коминтерна и македонизма, Соболевата акция и т.н. Няма излишък от анализи на свързаността на моделите на управление и на елитите.

Тук са нужни не само крясъци, но и поредица от писмени и словесни "взривове" докато стигнем до равнището на нормалността след толкова години

сляпа "политкоректност"

Подобен двоен аршин следва да се приложи и към притчата за камъка и гърнето - в контекста в който беше разказана. Действително самоцелното пъчене и конфронтиране с Москва е безсмислено - най-малко, а и опасно в редица случаи, защото ангажира ограничен ресурс, които твърде често се оказва несъразмерен на заплахата и риска.

Но самоопределянето ни като гърне, а Русия като камък навява вторичен комплекс. Нито Русия е камък, нито ние сме гърне, най-вече защото сме в сложна система от партньорства, които изключват линейни сравнения на силата и слабостите на двете страни. Съгласен съм с президента Стоянов за тлеещият комплекс в отношенията с Русия - но той много повече се изразява в неувереност и неспособност за независими, рационални и балансирани отношения, отколкото в излишък от децибели или емоция - с други думи "крясъци". След толкова години мълчание и потискане на нормалността - екстремното изразяване, дори "крясъците" са неизбежни и в известен смисъл нормални.

България никога не е имала такъв удобен исторически шанс - Турция и Русия да се конфронтират, а ние да сме част от Запада - за да реализира здравословна дистанция от своята руска емоция.

Напълно подкрепям президента Стоянов в интерпретациите за "робската психика" и приемам тезите му просто като покана за сериозен разговор.