Спас Гърневски*

Януари 1997 година бе месеца, който не само разтърси из основи България, но най-после сложи край на посткомунистическата мимикрия и даде началото на надеждите, че страната ни ще обърне наистина посоката към едно жадувано от поколения българи бъдеще.

Януари 1997 г. Изневиделица бе настъпила тръпката по разпукването на българската пролет...

...Вместо оставка на БСП от властта и насрочване на предсрочни парламентарни избори, на 8 януари Висшия съвет на БСП, парламентарната и група и ръководствата на коалиционните им партньори с явно гласуване избраха Николай Добрев за следващ министър-председател на мястото на подалия оставка Жан Виденов. Очакваше се че на 11-ти януари президента Желев ще издаде указ, с който да възложи проучвателен мандат за съставяне на правителство на посочения от левицата кандидат за премиер.

На 9 януари на мощен митинг в Пловдив обявихме, че ако не бъде приета декларацията на СДС за предсрочни избори в парламента ще пристъпим към ежедневни протестни действия. Заклехме се, че никога няма да допуснем второ комунистическо правителство в този парламент.

На другия ден сутринта с една влакова композиция и множество леки автомобили внушителна

пловдивска група потегли от Пловдив за София

Всички заедно се събрахме на Централна гара в София и от там шествието пое към центъра на столицата. Към нас непрекъснато се присъединяваха множество столичани. Между 10.30 и 11 ч. на кръстовището пред ларгото, където днес е паметника „Света София” се срещнахме със софийското шествие, което бе потеглило от НДК, водено от Евгений Бакърджиев и с който координирахме действията си. Там ни очакваше софийския митрополит Инокентий. Той достолепно застана начело на обединения поход и през „Дондуков” и „Раковски” свърнахме покрай храма „Ал. Невски” изпълвайки площада пред Народното събрание. Както предполагахме вътре комунистите отхвърлиха декларацията на ОДС за предсрочни избори твърдо решили да правят второ правителство. Парламента бе обграден изцяло от всички страни…

В ранните часове на съботния ден около 2 часа, когато полицията щурмува гражданите, за да изведе депутатите от БСП към автобусите паркирани срещу Народната библиотека ние с Андон Андонов, Муравей Радев, Емил Жечев, Велислав Величков и др. се намирахме на площада на гърба на БАН и градинката на митрополията на Св.синод.

От към служебния вход на парламента строена в редица срещу нас тръгна група полицаи, които удряха палките в щитовете си досущ като в римските легиони. Марширувайки ни приближиха и с щитовете ни изтласкваха в обратна на парламента посока в тясната и заснежена уличка. В този момент зад мен някакъв човек се хлъзна и падна. Обърнах се и се наведох да го изправя, когато мощен ритник едва не ме събори, не шут, а ритник със стъпалото на полицейската „кубинка”. Зам.кмета на Пловдив Емил Жечев който бе рамо до рамо с мен извика: „Защо го удряте, това е кмета на Пловдив”. Изсвистя палка по рамото му и още една по ръката на Муравей Радев, който се опита да предпази Жечев. Спрете, изкрещя Муравей, аз съм депутат и посегна да вади картата си. Униформения началник, който ги предвождаше го избута грубо. „Няма депутат, няма кмет, наредено ни е да бием наред”. Завидях му на римата, но следващата палка в гърба ми все пак ме подсети че не сме на рецитал.

В София беше настанала кървава вахканалия

Биеха къде кого срещнат, не само около Парламента, а навсякъде. След дни изнесоха данни за абсолютно невинни и не участвали в протеста хора, пребивани без дори да им се зададе въпрос

Прибрахме се в Пловдив и отидохме в кабинета на Андонов в СДС. Взехме решение за организиране на ежедневни протести още от 13-ти януари понеделник

На 13 януари далеч преди обявения час площада пред общината се пълнеше с хора от целия окръг.Бяха дошли и много студенти.

На 14-ти януари в-к „Вести” отрази шествието:

„Оковите са паднали, преживяхме пловдивския Великден! След кървавата събота вече няма връщане назад.”

„ Стохиляден митинг-шествие срещу управляващата БСП разтърси вчера централните улици, площад Съединение и местните червени бастиони. Това е най-голямата публична проява в историята на Пловдив твърдят възрастни пловдивчани.

Всички публично се заклехме, че няма да отстъпим от барикадите нито сантиметър назад докато не бъдат обявени предсрочните парламентарни избори.

Блокирахме с денонощни барикади всички входове и изходи на пътищата в Пловдив, както и жп линиите. Блокирайки Пловдив на практика бяхме парализирали голяма част от страната.

На 4-ти февруари се прокрадна информация, че правителството обсъжда атака срещу барикадите в нощта на 4-ти срещу 5-ти февруари.

По медиите призовахме за още по-мащабен митинг пред Общината. Площад „Стефан Стамболов” почерня от народ. Обяснихме каква опасност е възникнала. Призовахме жените и децата да се приберат в домовете си, а всички мъже да подсилим барикадите , които бяха разположени на цели 16 пункта.

Надеждата ни беше, че колкото повече хора имаше на барикадите, толкова по-трудно управляващите биха предприели атака. 

Трябваше да пролеят много кръв...

Призовахме ресторанти, кафенета, граждани да започнат да приготвят ободрителни напитки и сандвичи като обявихме пунктове за доставка, от които ще се извозват под контрол за барикадите. Бяхме осигурили автобуси и по лек транспорт. Мъже, жени и деца се прегръщаха, целуваха и разделяха - едните към къщи, другите към автобусите и от там на барикадите.

Напрежението растеше с всяка секунда, докато около 18 часа не пристигна възторжената вест, че комунистите се оттеглят от властта...

На 6-ти февруари пред Общината повече от 50 000 души отпразнуваха своята победа. Най-вълнуващият миг настана, когато след речите на лидерите целият площад запя песента на Валди Тотев: „Никога вече комунизъм...

... За съжаление след тази огромна подкрепа на народа към СДС доста от сините лидери не устояха на изкушенията във властта. Тези пък, които не осребряваха идеите си бяха изтласквани от властови позиции. Накрая СДС бе превърнато в търговско дружество, което отдавна фалира...

* Окъсът е от книгата му „Право на последна дума“