Днес е издъхнал Никола Дафинов, един от последните оцелели от зверствата в комунистическия лагер „Слънчев ден“ край Ловеч. Това съобщи за Faktor.bg политическият затворник Алферд Фосколо. Дъфо, както беше известен сред лагерници и политически затворници, си отиде от този свят на 74-годишна възраст.

Прощаването с Никола Дафинов ще бъде в събота, 17 септември в Дома на покойниците на Софийските централни гробища.

Поклон пред светлата му памет!

Faktor.bg ви предлага изповедта на Дъфо, за зловещите дни в лагера, записана от „168 часа“.

„През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика - френски, английски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с чужденци.
Можете да си представите в онези години колко чужденци от Западна Европа е имало у нас, но това се смяташе за страшно престъпление.
Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч - това е лагерът.
Взеха ме от вкъщи по етапен ред. Двама милиционериме водеха с белезници5 км пешаот гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г. Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на "кариерата на смъртта".
Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена - от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с "кофража". Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз. Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба.
Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за допълнително, тъй като гладът беше ужасен.
Но след като станаха толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата.
Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея.
Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени между тях. По няколко дена чакаха да дойде една молотовка от Белене и да ги откара.
Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и причината никой да не е получил тялото на роднина, защото щеше да стане ясно от какво са умрели.
Официално причиназа смъртта най-често бе "слънчев удар"дори посред зима.
На 200 м от помещенията имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време можеше евентуално да се измиеш. Нямаше никакви лекарства или медицинска помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха целите в рани от камъните.
Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, за да си направи "хладилник". Това ставаше, като в голяма яма се подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо.
Ледът се изрязва с брадви от Осъма на късове по 50-60 кг. Като носихме набегом леда, от притискането тялото направо замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите.
На обекта работехме в кал. На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули - почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: "Ти защо не си изкарал нормата!" Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха да изкарат нормата”.