​136 години от Възкресението на един народ!

Не само защото е празник на свободата, която извоюваме след векове на робство, белязали националния ни характер завинаги. Не само защото е еманация на борбения български дух, който обединява и води в преломни моменти на трудности, трагедии, но и триумф.

3 март е велика дата, защото тя носи в себе си основното нещо, което е правило народа ни велик и което може да го направи велик отново - чувството за съпричастност, чувството за принадлежност, чувството за обединение.

Нашите предци са успявали много пъти да изтръгнат България от ступора, заради който тя е стояла на ръба на не една бездна. Заплахата да бъде унищожена, претопена, унизена или духовно смазана е надвисвала много пъти над поколенията българи през вековете. Винаги обаче те са намирали у себе си сили да се обединят и да си спомнят, че са част от нещо по-голямо и по-важно от личните амбиции, от егото, от спасяването по единично, от отделния живот.

Българският народ винаги е изумявал себе си и света, когато се е надигал като един. Българският дух не е просто една химера, за която четем в учебниците по история и в романите. Ние имаме късмета да принадлежим към народ и то не какъв да е. Народ древен, смел и мъдър. Народ, който много пъти е патил и чиято съдба е била такава, че да се сблъска с много трудности и трагедии през живота си. Народ, който обаче, притиснат до стената, събира сили и прави лъвски скок напред, защото няма какво да губи. Народ достоен, открит и добър. Народ, родил Аспарух и Самуил, Ботев и Левски, Опълченците на Шипка.

Кръвта на тези хора тече в нашите вени. Духът им направлява нашия дух. Не е ли това достатъчно, за да живее у нас, днес особено, но и не само днес, гордостта, че принадлежим към нещо толкова голямо и велико?

Ние се нуждаем от тази гордост. И днес на България не й е лесно. Не ни е лесно и на нас. Ако обаче живеем, обичайки страната си, близките си и самите себе си, така нужното ни обединение няма да е просто надпис над една уж важна сграда.