„…Българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени ... Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? – Българете... Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни ... чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино ... В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища... И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища.“

Това е написал през далечната 1873 година Любен Каравелов - една от емблематичните фигури в българското Възраждане. Родолюбец, поет, писател и революционер, той ни е завещал своето верую - един народ трябва със собствени сили да извоюва свободата си, а не да чака чужди държави отвън да му помагат и подкрепят.

Каравелов е роден на 7 ноември през 1834 г. в Копривщица в богато бегликчийско семейство. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това във взаимното училище в града. Чрез посредничеството на Н. Геров през 1857 г. заминава за Русия. В Москва започва да посещава лекциите в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Десетгодишният престой в Русия е изключително важен за идейно-политическото му съзряване на Каравелов. Тук той се запознава с идеолозите на ранното славянофилство, които разработват нова програма за бъдещето на западните и южните славяни. Каравелов възприема идеята за обединението на южните славяни, което обединение той преценява като решаващо условие за освобождението на българите от османско владичество. В същото време будният българин се запознава и с идеите на руските революционери-демократи А. Херцен и Н. Чернишевски. Възможността да общува с различни политически среди в Русия му дава възможност да взаимства по нещо от всички. В резултат на това Каравелов се оформя не само като славянофил, но и като просветител и революционер-демократ.

През 1867 г.  заминава за Белград като кореспондент на в. „Голос“ и там се сближава със сръбската либерална младеж. В края на годината е изгонен от Сърбия, като преди това за по-малко от година попада в затвора. След това за кратко пребивава в Нови Сад — Австро-Унгария, където продължава да заимства идеи от големите европейски мислители - английските историци Бокл и Маколей, френския философ Огюст Конт.

През пролетта на 1869 г. Каравелов се установява в Букурещ. Тук започва да издава в. „Свобода“, който дава живот и на нова политическа организация — БРЦК, начело на която застава самият Каравелов.

Програмата на БРЦК определя двата неприятеля на българския народ — турското правителство и гръцкото духовенство, а нейно верую е, че свободата може да бъде извоювана само ако народът се надява на своите собствени сили и „не чакаме помощ и поддръжка нито от една европейска държава…“

Революционната пропаганда, осъществявана от Л. Каравелов и неговия вестник „Свобода“, има изключително значение за развитието на българското националноосвободително движение.

След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи. Започва да издава в. „Независимост“, списанието „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Сред най-известните творби на Каравелов са „Три картини из българския живот“ („Маминото детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.

Умира в Русе от туберкулоза на 21 януари 1879 година.