Kак ли щеше да изглежда България днес, как ли щеше да мине преходът, ако през 1992 г. кабинетът на Филип Димитров не бе паднал след поискан вот на доверие?Някой днес спомня ли си "сините мравки"? Не?! А трябва. Защото преди 22 години - на 28 октомври 1992 г., 12 народни представители от СДС промениха курса на страната, като не подкрепиха собственото си правителство, ръководено от Филип Димитров, и то подаде оставка. Основният лозунг на правителството на Филип Димитров бе "Смяна на системата", целта - да се сменят всички "стари кадри" чрез лустрация, да се променят изцяло политическите и икономическите условия в страната. Това не стана. България сигурно би изглеждала по друг начин, ако Филип Димитров бе останал на власт.Разбира се, в историята няма "ако". Но така или иначе тогава България бе на някакъв кръстопът. Ние трябва да осмисляме миналото си, за да не повтаряме едни и същи грешки.

2 месеца преди оня вот Желев направи прословутата пресконференция на Боянските ливади, на която атакува правителството.

Днес Желев казва, че в искането на вот от Филип Димитров тогава е имало "елемент на политическа безотговорност".

Така ли е? Обяснението на самия Филип Димитров пред парламента, след като подаде оставка на 28 октомври 1992 г.: "Очевидно за всички е, че пътят на реформите, който България пое, е път, който не може да бъде следван без подкрепата на парламента и без възможността да се поеме отговорност. Може би за някого щеше да бъде по-удобно това правителство да се запази в невъзможност да действа."Филип Димитров бе нападнат от свои, бе обкръжен от агенти и в крайна сметка СДС изпусна властта

На 28 октомври преди 22 години Филип Димитров приключи кариерата си на премиер. Той поискавот на доверие и на тази дата Народното събрание го отстрани като министър-председател. Трудно извоюваната победа на СДС бе предадена след 13 месеца.

Народът, който доскоро пееше „Последен валс“, бе смаян.

Доган обясни ситуацията със силен „депесарски шут“. СДС никога не забрави това и както видяхме по-късно Ахмед Доган беше важен партньор на социалистите и царската партия. Но вече не влезе в политическите сметки на демократичните формации, родени по-късно.

На 28 октомври 1992 г. в БСП си честитят. А малко по-късно начело на държавата застава Любен Беров, който управлява с гласовете на БСП и ДПС, изпълнявайки програмата на СДС. Всъщност властта се поема от силовите групировки и първите олигарси.

Юристът Филип Димитров понесе много критика от приятели и неприятели за решението си да поиска вот на доверие от парламента. Никой премиер след него не пое този риск. Министър-председателят Димитров бе съборен със 120 гласа против неговото управление и със 111 – „за“. Основният въпрос, който мъчеше и седесарите на висока позиция, и обикновените симпатизанти, бе

защо Филип Димитров поиска този вот?

Известно е, че след като спечели изборите през октомври 1991 г. „с малко, но завинаги“, СДС нямаше достатъчно депутати, за да управлява самостоятелно. Тогава ДПС стана коалиционен партньор, като отказа министерски и други постове.

Най-важното, което Филип Димитров успя да стартира през мандата си бе връщането на земеделската земя и реституцията на градската собственост. Днес почти няма фермер в страната, който да не отчита, че връщането на земята в реални граници, което всъщност бе зададено от президента Желев, бе грандиозна грешка. Тя разби утвърдени структури и върна земеделието в ерата на ралото. Критиките и селските бунтове, организирани от председатели на АПК и ТКЗС, бяха залпови. Не те обаче накараха Филип Димитров да рискува с вота. Преди фаталната за СДС дата, имаше други събития и други прозрения.

През лятото на 1992 г. Константин Тренчев, един от основателите на СДС, организира национална транспортна стачка

чрез синдиката „Подкрепа“, с която София бе блокирана. В нея се включват и структурите на КНСБ. Александър Йорданов, който в това време е председател на парламентарната група на СДС, пише в мемоарите си, че на 4 февруари, структури на Държавна сигурност организирали „активно мероприятие“. Лица, които са имали достъп до канцеларията на президента Жельо Желев, изнесли и предали на Доган списък с около 1300 агенти на специалните служби, които са заемали дипломатически постове. Твърдеше се, че Ахмед Доган е предал в турското посолство в София имената им. Това се разчу като аферата „Оня списък“.

Въпреки това в средата на лятото 1992 г. правителството на СДС стоеше стабилно – то оцеля след поискания вот на недоверие от БСП. На 24 юли той бе гласуван и Филип Димитров получи 130 гласа, тоест мнозинство, благодарение на партньора ДПС.

По-късно обаче Димитров бе

нападнат челно на „Боянските ливади“ от Жельо Желев

- първият лидер на СДС и президент тогава. Пресконференцията на Желев бе съкрушителна. Той отправи остра критика към правителството на Филип Димитров за това, че е обявило война на медиите, синдикатите, Българската православна църква, президентската институция и извънпарламентарните политически формации. Фактът, че критиките бяха публични, е смущаващ, меко казано. Не е ясно дали Желев и Димитров са говорели преди това лично. Не е ясно Желев своя образ на президент ли е утвърждавал с този ход или е „милеел“ за държавата. Или е смятал, че като посочи пред цяла България управленческите слабости на СДС, ще постигне по-добър ефект към поправянето им.

„Нападките срещу кабинета не престанаха, особено в медиите“, пише Александър Йорданов.

„Особено активен бе Тошо Тошев – тогава главен редактор на в.“Труд“

(днес на „Преса“) и както по-късно се оказа – съдържател на явочна квартира ползвана от ДС. Парадокс е, че агент с името Филип е един от тези, които убеждават Желев да атакува остро правителството на Филип Димитров. Това е неговият медиен съветник Валентин Стоянов.

„Боянските ливади“ водят до оставката на председателя на Народното събрание Стефан Савов. На 24 септември след вот на недоверие, Савов се отказва от поста, въпреки, че е спечелил с 1 глас. Той обяснява, че този глас е негов, и че не е морално да остане като председател. И напуска. Морален или не, този жест на стария демократ разбива един от фронтовете, на които СДС пази властта.

Повод за искания вот на доверие е акция на Бриго Аспарухов, тогава шеф на Националната разузнавателна служба. Това е т.нар. случай „Мишевгейт“ или „Македониягейт“. Той съобщава, че съветникът на премиера – Константин Мишев, води „тайни преговори“ в Скопие за износ на оръжие, а по този начин се нарушава ембаргото на ООН за страните от бивша Югославия. Нищо от това не беше доказано.

Филип Димитров на практика се оказа безсилен да ръководи страната

в среда от тайни агенти на Държавна сигурност,

част от които бяха внедрени в средите на СДС. Той нямаше никакъв предишен опит в управлението на държавата. Бе атакуван от свои – от „Подкрепа“ и от президента Желев. А в добавка получи и депесарския шут. Юристът управляваше страната в силно враждебна среда, в която още нямаше и помен от разсекретяване на досиетата на сътрудниците на ДС. Не знаеше на кого да се довери, не беше наясно с тайните механизми на властта, които пък БСП съвършено владееше. И в тази минирана джунгла Димитров реши да се ориентира и поиска вот. Отговорът беше ясен.

Т.е. той е поискал доверие, за да не тръгва по хлъзгавия път на политическите сделки и неясни зависимости. Не знаем какво щеше да се случи по този път, но знаем какво се случи реално - дойде правителството на Любен Беров и преходът в целия му "блясък". Слаба държава, но силна бивша Държавна сигурност. Зад кулисите тя действаше необезпокоявана. Златно време за корупция, незаконно забогатяване, възход на мутрите и групировките, гангстерски войни, срастване на власт и престъпност. Все неща, от които България още страда.

В тази връзка си струва да отбележим разликите между двамата уважавани знакови политици, които говорят във вчерашния ни брой.

Те си приличат само по това, че са безспорно интелигентни и честни.

Преди време Ива Рудникова написа, че западен дипломат казал за Ф. Димитров в началото на кариерата му, че прилича повече на британски, отколкото на балкански политик. Димитров винаги е обичал да говори за стандартите на западната демокрация (дори и във вчерашното интервю) и за това, че България трябва да стане нормална държава.

Той пробва десни реформи, съчетани с морал в политиката, но в началото на 90-те г. не успя. Изглежда, беше рано за такъв тип политика. Балканският модел победи. Но в края на краищата всичко си идва на място - сега Димитров е посланик на ЕС в Грузия. Впрочем показателно е, че преди доброволно да напусне парламента през 2008 г., написа законодателство срещу конфликта на интереси. Една материя, която прокарва границата между балканската и европейската политическа култура.

Желю Желев е авторът на известната, забранена от соцрежима книга “Фашизмът”. Като президент той изглеждаше съвсем на мястото си в ранния преход. Но никога не е криел, че е с ляво мислене. А неговите защитници тогава изтъкваха, че вместо Филип-Димитровата политика с морал трябва да има "изкуство на възможното". В политиката важни били интересите, не принципите. Тази логика на балканската култура, доведена до крайност, ни докара дотам, че хлъзгавите политически компромиси на тъмно станаха стандарт в политиката ни.

Днес Желев одобрява позицията на Бойко Борисов, защото всяко правителство има нужда от доверие. Би трябвало да си даде сметка, че между тогава и сега има много прилика.