България

България днес – все така зависима от Русия и далеч от НАТО

18:58, 27 Август, 2018

Атлантическият съвет на България публикува своя позиция за обявената от Министерството на отбраната поръчка за ремонт на бойните самолети Су-25. Става дума за изразходването на почти 100 млн. лв. с ДДС, които най-вероятно ще бъдат платени на руски ремонтни фирми. Така България вместо да модернизира бойната си авиация, продължава да кърпи и поддържа старите съветски машини. Ето и пълния текст на позицията:

„По плодовете им ще ги познаете“
(Матей 7:20)

На 21 август 2018 г. стана известно, че България ще възложи поръчка за почти 100 милиона лева /с ДДС/ за ремонт на бойните ни самолети СУ-25. Това е трета поредна подобна поръчка от началото на годината. В резултат, заедно с ремонта на МиГ‑29 за 97,5 млн. лв. и на хеликоптерите Ми‑17 и Ми‑24, за над 37 млн. лв., общата стойност, само в рамките на една година, вече ще надмине 230 милиона лева.

Така, в началото на втората година от управлението на кабинета „Борисов-3“ и десетата (!), откакто Бойко Борисов за пръв път пое премиерския пост, отбранителната политика на страната е отново извор само на декларации за превъоръжаване на армията.

Голи думи!

Защото делата показват друго. На практика България единствено поддържа старата съветска техника, наследена от времената на Варшавския договор, с което

съзнателно удължава зависимостта на България от руския държавен военнопромишлен комплекс.

А това значи само едно – подчиняване на бойните способности на Българската армия на милостта на правителството в Москва.

И това – вече почти 30 години, откакто СССР престана да съществува и почти 15 години, откакто България е в НАТО. Българската армия продължава да разчита за ремонта и поддръжката на старото си и несъвместимо с НАТО оръжие, на държава, която във военната си доктрина открито сочи Алианса, а с него и България, като неприятел.

Независимо, че се оправдава със спешни нужди, тази политика на изливане на стотици милиони левове в стара руска техника е напълно безперспективна и няма рационални аргументи. Както бе посочено в документа на Атлантическия съвет на България „България в НАТО и Европейската отбрана“: Визия за отбранителната политика до 2030 г.“

България няма алтернатива, освен мащабна програма за превъоръжаване,

която да доведе до действително интегриране в съюзната отбрана и съюзната отбранително-индустриална база. Поддържането на съветската/руска техника, благовидно прикривано зад думите „възстановяване“ и дори „модернизация“, фактически е изливане на стотици милиони български левове във физически остаряла и технологично безперспективна бойна техника от миналото –

техника и оборудване, които са оперативно несъвместими с въоръжението и техниката на съюзниците ни от НАТО.

Ако някой твърди, че с няколко броя 40-годишни машини, които не могат да действат като част от съюзната отбрана и които на практика не могат да се модернизират, се гарантира българския суверенитет, то той е или пълен наивник, или откровен манипулатор.

Изливането за подобни обречени „ремонти“ на стотици милиони дефицитни български левове от и без това недостигащия отбранителен бюджет е престъпление. А подаръкът – защото как другояче да наречем това купуване на „нищо“ – за стотици милиони български левове, към правителство, което открито ни сочи за враг, е национално предателство.

Независимо от редицата документи (думи, думи, думи…) приети от кабинетите „Борисов‑1“, „Борисов‑2“ и „Борисов‑3“ и декларативните заявления, че средствата за превъоръжаване с нова и оперативно съвместима техника са осигурени и едва ли не само чакат да бъдат поискани и усвоени,

плодовете от политиката на правителството сочат друго.

Проектите за модернизация са разработени така, че пораждат сериозно съмнение дали въобще има намерение тези проекти да бъдат реализирани. В сегашния си вид те представляват такъв компромис между цена, обхват и качество, че е огромна вероятността, за похарчените милиарди левове да се получи продукт със съмнителен за отбраната смисъл. Гръмките заявления за желание да се произвеждат съвременни системи въоръжение и техника в България звучат примамливо за неинформираното масово обществено мнение, но не могат да подведат и отблъскват информираните участници в процеса, като оставят съмнение за зле прикрит партиен лобизъм в полза на т.нар. “национално-отговорни” бизнесмени.

На фона на мъглявите заявления за превъоръжаване,
продължават съвсем конкретни, реални действия на бетониране за следващите едно-две десетилетия на съветското „въоръжение“ в България.

Кавичките на „въоръжение“ показват реалните бойни способности, които такова въоръжение носи на Българската армия днес. Това оборудване, изработено с технологиите от времето на Студената война, скоро ще чества своя 50‑годишен „юбилей“, при това без възможност за смислена модернизация нито от технологична, нито от икономическа, нито от политическа гледна точка.

Така нареченото „удължаване на ресурса“ не е модернизация, както правителството се опитва да ни го представи, а e целенасочена манипулация.

И дали модернизация на тези системи въобще може да бъде извършена? Особено с технологичните възможности на руския военно‑промишлен комплекс, който изостава с поне 20 години от западните си конкуренти и се намира под ударите на санкции в общото незавидно икономическо положение на Руската федерация. Масираните рекламно-пропагандни кампании на Кремъл за високотехнологично руско „тайно“ или „чудодейно“ въоръжение (сигурно дори „предсказано“ и от българската баба Ванга) са подходящи за жълтите медии‑фабрики за фалшиви новини, но не и за сериозен анализ и реалистични очаквания. Но каквито и съвременни руски военни технологии да съществуват, кой може разумно да очаква, че днешна Русия би ги предоставила на армия на държава – съюзник в Организацията на Северноатлантическия договор, разглеждан от Москва като противник?

Въпреки всичко това,

българските парични потоци към Русия за „ремонт“ на старо съветско въоръжение са напълно реални и несекващи.

И поредният български транш с подобна цел от почти 100 милиона лева има вредни измерения далеч по-дълбоки от видимите на повърхността политико-административни трикове за „нацепване“ на поръчките на достатъчно малки части, че да се избегне контрола на Народното събрание.

Истински важният е политическият и стратегически ефект на тези решения на българската отбранителна политика.

Българите отдавна сме избрали свободата и демокрацията пред деспотизма и самодържието. Извращенията и мракобесието на 45-те години комунизъм само затвърди този наш избор.

Със сигурност в България има и ще има вярващи, че колелото на историята може да се върти и назад и с носталгия мечтаят да видят вампира на Варшавския договор да излезе от гроба си. Илюзии!

Но нима такива илюзии виреят в кабинетите на министерството на отбраната?
Защото как другояче да си обясним упорството в отбранителната политика и на Борисов-1, и на Борисов-2, и днес – на Борисов-3?

Да, някои се опитват да прокарат тезата, че с подобни „реверанси“ ще успокоим Русия, докато сме член на НАТО и под негова защита. Но такива баланси са невъзможни – с такава отбранителна политика ще загубим и двете – Русия няма как да ни стане приятел, а приятелите и съюзниците си ще отблъснем, прогоним и загубим.

От това по-голямо национално предателство има ли?

Затова нека повторим:

Решението е едно – превъоръжаване, модерни въоръжени сили, интеграция със съюзниците ни.

Това обаче изисква воля за действие и единство между думи и дела.

И държавническа отговорност.

Атлантически съвет на България