Авторът на най-подробното изследване за концлагерната система по време на комунизма в България Борислав Скочев разбива манипулативни твърдения на проф. Евгения Калинова. В учебник по история за 10. клас тя твърди, че Тодор Живков е закрил лагера в Белене. Пред desebg.com Скочев е категоричен, че лагерът не е закрит, а е преместен в Ловеч. Той опровергава и твърденията, че концлагери в България се откривали заради нарастването на престъпността по в началото на 60-те години на миналия век.

"В учебника на изд. „Булвест 2000” закриването на лагера „Белене” през септември 1959 г. е представено като политическа „печалба” за Живков. Всъщност лагерът „Белене” е преместен край Ловеч със своето ръководство, надзорен и охранителен персонал и с част от лагеристите и в продължение на година, до ноември 1960 г., Ловешкият лагер продължава да е под секретното название на ТВО „Белене” под. О789-МВР. Обяснението за създаването на Ловешкия лагер с „нарасналата престъпност” („нараснала” за по-малко от месец от началото на септември 1959 г., когато са освободени част от лагеристите в „Белене”, до 30 септември 1959 г., когато Мирчо Спасов се разпорежда да се прецени кои лагеристи няма да бъдат освобождавани) е един фалшив аргумент, с който през октомври 1959 г. министърът на вътрешните работи Георги Цанков предлага Политбюро да легализира съществуването на вече функциониращия Ловешкия лагер, категоричен е Скочев.

"В учебника няма и дума, че новият Ловешки лагер е създаден изцяло извън закона, нито че в него са изпращани и убивани като „непоправими рецидивисти” хора, които нямат криминални престъпления, като известния джазов музикант и автор на вицове за Тодор Живков Александър Николов (Сашо Сладура) или християнския подвижник Йордан Дренков, въдворен заради изграждането на параклис на Кръстова гора и на аязмо в пловдивска църква. Всекидневните убийства, побоите с тояга и пълната дехуманизация в Ловешкия лагер са наречени в учебника „жестокости”. От десетките кошмарни разкази на оцелели лагеристи за убийствата, нечовешкия труд и издевателствата е подбрано възможно най-страничното и безобидно свидетелство. От учениците е поискано да опишат условията в лагера, но въз основа на този материал те биха могли да кажат само, че лагеристите са били остригани, по къси гащета и зад телени мреж", казва още авторът.

" МВР провежда акция на масови арести, предимно на младежи, и в концлагера са изпратени близо 1700 души. Акцията се провежда след решението на Политбюро от 21 януари 1958 г., но очевидно то само оформя вече взето решение от Тодор Живков и ръководството на МВР, защото акцията е подготвена от МВР преди това и към 8 януари 1958 г. концлагерът вече се готви за въдворяването на 1621 политически и 345 неполитически лагеристи. Част от въдворените наистина имат криминално минало, но не и настоящи престъпления, за които да бъдат съдени. Други са деца на „бивши хора” и репресирани родители или са влезли в конфликт с местни партийни и милиционерски началници, младежи, които са танцували рокендрол, носили са тесни панталони, модни обувки, палта дъфелкот, момичетата с къси поли и коси на „конски опашки”.

Въдворените от Трето управление на ДС са художници, бивши анархисти и членове на ВМРО, хора, които имат връзки с граждани на капиталистически страни, които разказват вицове или псуват комунистите, когато се напият. Всички въдворени в тази акция са категоризирани като „криминални”. Въдворени са и 167 непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. На острова „хулиганските групи” са посрещани от милиционери с тояги, които ги бият жестоко през целия път – 10 километра до Втори обект, а там веднага са изпращани на непосилно тежка работа. Така че след 1956 г. комунистическият режим започва да прикрива политическата репресия, да повдига криминални обвинения на политическите си противници и наистина да смята всеки сблъсък с идеологическите и социалните норми на социализма за криминално отклонение" категоричен е Скочев. Той е възмутен, че в учебниците по история липсва описание на каквото и да е насилие, с което се прикриева истината. 

"В почти всички учебници се прокарва градската легенда, че предаването на България на подчинение на СССР е договореност между западните съюзници, когато положението на България е предопределено от съветската окупация. Неприемливо е написаното в учебника на „Домино” за „дисидентските организации” в края на режима. Всички те били под контрола на ДС, проявите им били ограничавани или режисирани. Не се споменава за Независимото дружество за защита правата на човека на Илия Минев и за протестите на турците през май 1989 г. като резултат от борбата за човешки права на няколко антикомунистически организации. Макар ДС да има успехи в органичаването на дейността и по-късното маргинализиране на тези организации, този текст зачерква смелостта на стотици хора, изличава от историята ни една от масовите съпротиви срещу комунизма в България и подготвя добри слушатели на механджийските приказки за режисирания преход. В учебника на „Анубис” за Живков се твърди, че води скромен живот и не дразни с лукс и претенции, а тъкмо при него се изгражда паралелният на оскъдицата на българина привилегирован и луксозен живот на висшата партийна номенклатура.