Илиян Василев, bulgariaanalytica.org

„Българският политически елит изисква от бизнеса да го корумпира, защото в противен случай мобилизира лостовете на държавната машина“

Интервю на Цветан Василев

Гранд корупцията е ключовата опора на модела на управление на България в последните 25 години, лубрикант на механизмите, по които се преразпределят власт и средства, по които се определят печеливши и губещи. Тя е слона в стаята, който никой не забелязва, докато не остане грам въздух за другите.

Силата на нейното въздействие не се измерва само с пари – загубени или не получени – тези близо 19 милиарда евро годишно, на колкото Ранд Европа, оценява загубата на БВП в България на годишна база заради корупция и организирана престъпност – две взаимносвързани явления.

Нито с първото място в ЕС по корумпираност на средата, която индекса на корупция на Транспаренси Интернашънъл отчита според нейн доклад, в който се казва, че вместо да решава проблема „страната се движи в противоположна посока“, т.е. корупцията се увеличава.

Още по-малко с 25-те милиарда долара за последните десет години, които сме загубили, по оценката на глобалната неправителствена организация за финансова прозрачност Global Financial Integrity. Или още дузина подобни изследвания, в които дори най-снизходителните оценки говорят за мащабно цунами, което опустошава перспективата за измъкване на страната от блатото на рухналите

мечти и несъстоялото се благоденствие

Главната щета за обществото е в загубеното историческо време и човешки съдби, пропиляните надежди, които отвеждат все повече българи в емиграция – навън или навътре.

В страната няма недостиг на органи, които се борят с корупцията по всички етажи. Още по-малко се чувства липса на „програмни заявления“, на радикални идеи, които рядко виждат бял свят или на законодателни инициативи, които са толкова „пробивни“, че никога не произвеждат действие или не стигат до край.

Неправителственият сектор постоянно произвежда различен тип проучвания, дава препоръки, все навременни и абсолютно необходими, но без никакъв отпечатък върху институциите и процесите. Движение и промяна няма, защото част от пленеността на държавата се преминава в пленяване на свързания с нея неправителствен сектор, който постепенно се специализира в „безопасно“ ярко говорене. Доклади има, средствата се усвояват, но крайното действие и промяната липсват. Не на последно място, защото усилията на неправителствения сектор свършат с публикацията на анализите, а не започват с нея.

Последният случай бе доклада на Центъра за изследване на демокрацията, който бе озаглавен със стряскащото „Пленяването на държавата. Противодействие на политическата и административна корупция“. Подобен доклад се прави за 18 година, но този път нещата действително изглеждат драматично. Корупцията е разделена на политическа и административна, макар, че по-подходящо би било разделението на гранд и на масова.

В доклада се стига до изключително важния извод за пленяване на публичните институции от организирани политически и бизнес групи чрез „практиката на много влиятелни (включително бизнес) фигури да си осигурят преференциално отношение от държавата чрез сложни корупционни сделки и други нарушения на закона. Те постигат това чрез въздействие върху функционирането и политиката на държавните институции с цел удовлетворяване на техните частни интереси за сметка на общественото благо“.

Подобни оценки все още не фокусира проблема върху неговото „гранд“ равнище, а именно политическата класа и управляващия елит, които разполагат с ресурса да вземат решения не само в сферата на разпределението на публичен ресурс, но осигуряват „гърба“ на грандкорупционерите срещу контролните системи и механизми.

Когато запитах колеги, които са работили по доклада на ЦИД, защо избягват думата гранд корупция, те ми отговориха, че това би рискувало възможността им да взаимодействат с властта, дори до степен докладът да не бъде изобщо приет. Изглежда са били прави, защото Министерски съвет посвети едно заседание на оценките и препоръките в доклада, включително и тържественото обеща да се поведе битката срещу корупцията още по-енергично, като във всяко министерство се разгърнат програми със срокове и отговорници. Нещо като публичен ритуал по “освещаване на знамето“ на битката срещу корупцията, без от това да произтекат каквито и да е последици за замесените, с дребни казуси с малък обсег на действие за корумпирани, корумпиращи и наблюдаващите ги контролни органи.

С този пиар ход, правителството на практики обезсили публичния критичен и очистителен заряд заложен в доклада на Центъра и на практика показа, защо у нас битката с корупцията се води по начин, от който последната никак не страда. Със сигурност ще бъдат отчетени Х мероприятия и още Y заведени дела (като това срещу кмета на Перущица), но коренът на злото ще бъде грижливо съхранен чрез мълчание, смяна на темите, и повече от същото – отсъствие на политики, лоши политически и управленска практики, но най-вече липса на реално действие.

Ключът към решение на основните проблеми 

в развитието ни е в справянето с явлението гранд корупция и пленяване на държавата. Без неутрализацията и на най-високо управленско равнище по целия диапазон – от мълчаливо съучастие до гранд кражбите битката ще напомня опитите за изкореняване на наркозависимостта сред младежите без да се засягат ангажираните в каналите за внос и разпространение.

Грандкорумпиращите съзнателно си затварят очите за масовата корупция не само защото това е нужния социален отдушник, койти им осигурява спокойствие, но защото им е изгодно. Докато те крадат със стотици милиони и милиарди, „масовиците“ се задоволяват с хилядите. Няма протести, всеки краде.

Най-важната характеристика на гранд корупция, която пряко допринася за пленената държава, е че тя блокира ключовите механизми на контрол и защита – тези, които управляват и от които зависи ефективното функциониране на механизмите на властта, сами инициират и реализират корупционни схеми в мащаби, който пряко влияят върху посоката и темповете на икономическо, социално и политическо развитие. Както посочва Цветан Василев, не друг, а именно политическия елит изисква от бизнеса да го корумпира, като в противен случай обръща срещу него „бухалките“ на властта – НАП, прокуратура, следствие и т.н.

Докато това е така, никакви значими стратегически проблеми, някои от тях свръхкритични като демографския, нямат да бъдат решени. Никакви реформи или планове за изпреварващо развитие на национално и регионално равнище не могат да се бъдат реализирани, докато не се разсече гордиевия възел на корупцията по върховете, в която са замесени висши политици и ръководители както в изпълнителната, законодателна и съдебна власт.

Ако търсите отговорите само в тотално блокираната и „пленена“ съдебна система или дори по-конкретно в прокуратурата, ще сгрешите. Още повече ако всичко се стовари върху фигурата на главния прокурор. Всеки друг на негово място, ако бъде избран по механизмите по които той бе избиран, ако бъде контролиран от мрежите за контрол и управление на зависимости, включително чрез меки методи като „координация“ с изпълнителната и законодателна власт, ако няма публично равнище на отчетност на неговата дейност, което пряко да обвърже личната му мотивация и житейски репери със съществуването на ефективна и освободена от корупция държава, то всеки следващ прокурор е обречен да бъде като Цацаров. Всеки следващ доклад за състоянието на корпуцията ще завършва с краткото заключение – корупцията е в добро здраве, прокурорите също.

Грандкорупционерът е над закона, 

защото той е в състояние да си поръча както нужната промяна, така и защитата от прилагането на закона срещу него. Той може да си поиска как да изглежда обществената поръчка и да си гарантира, че ще я спечели. Тези 5-6 фирми, които печелят почти всички поръчки в сферата на строителството и пътищата, са свързани с политическия елит и реализират познатите схеми на гранд корупция.

Грандкорупционерите живеят и реализират основна част от своята дейност като „мигрират“ между бялата и сивата икономиката. Почти във всички случаи има намеса на офшорни фирми и сметки, не на последно място за да изведат ползите зад границата и отвъд контрола и вниманието на българската общественост и контролни органи. Дори и да нарушат законите, включително когато се източва ДДС от бюджета, те са солидно защитени. Не случайно според добре познаващия Пеевски Цветан Василев, корпулентният бизнесмен държи негови хора да бъдат разположени по върховете на прокуратура и съдебна система, НАП, Митници и отскоро на Българската банка за развитие. Други корумпиращи „на едро“ бизнесмени контролират ключови постове в системата на МВР, митници и следствие, чрез които се контролират контрабандни канали за стратегически и други стоки, трафик на хора и откраднати коли, наркотици и т.н.

На върха на пирамидата на грандкорупцията, какво и в случая с трафика на бежанци, стоят „началници“, които си затварят очите или блокират максимално ефективните действия, винаги срещу материален стимули или парично отчисление.

Централна роля за отклонението на вниманието на обществеността от темата грандкорупция играят медиите, които прилагат масова анестезия, като подменят информационния дневен ред и като крият писмото на Цветан Василев, което във всяка друга уважаваща себе си държава би предизвикало прокурорски проверки и следствени действия. Прайм таймът фокусира вниманието върху корупционно дребнотемие, където загубите се измерват в хиляди, за да се прикриват следите на откровено откраднати милиарди. Не случайно, в по-голямата си част, собствеността на тези медии е „на кредит“, който почти никога не се връща.

Може да се спори дали бизнесмените-олигарси контролират властта или властта контролира бизнеса в симбиозата на корупцията. Факт е, че почти всички олигарси правят инвестиции във власт. Не в обновяване на технологичния си парк, не в иновации и пробивни знания, нито такива които усилват конкуренцията и глобалните позиции, а в пазаруване на политици, които „настояват“ да бъдат купени. Тази политическа класа, родена от приватизацията и гранд проектите на Енергийния шлем, става все по-опасна, защото се опитва да държи под тотален контрол всичко, което се случва в държавата. Получава се нещо като хакната от вътре анти-вирусна програма.

На практика няма сфера на икономиката и обществения живот, в която грандкорупцията да не е доминиращ и определящ фактор.

В цитирания доклад на Центъра за изследване на демокрацията се дава пример с влиянието на Лукойл върху пазара на горивата у нас, на който компанията упражнява очевадна доминация с „негласната подкрепа от страна на анти-монополната комисия и няколко поредни правителства, които въведоха усложнени процедури, възпрепятствуващи други вносители да бъдат конкурентноспособни на местния пазар“. Още по-ярко доказателство в тази посока е гласувания наскоро открит лобистки закон, който тотално блокира възможността за конкурентен внос през акцизните складове, като се въвеждат задължителни банкови гаранции за цялата сума дължима на бюджета по вноса на горива. Без обсъждане, без протест, с явната подкрепа и по инициатива на правителството. Целта е не да се повиши събираемостта на данъци, а да се блокира конкуренцията.

По оценка на независими експерти, годишния ефект на злоупотребата с доминиращата си позиция на Лукойл и липсата на конкуренция на пазара на горива е близка до 850 милиона лева.

Като прибавим и грандкорупцията по проекта АЕЦ „Белене“ в което има доказано участие с цел лична облага на висши политици и бизнесмени, работещи в мрежа, където ефектът се измерва отвъд предела на 4 милиарда лева, не е трудно да се представим нерадостната картина на отнетото от българските граждани благополучие, при това безнаказано.

Не съм запознат с всички детайли на българската защита по време на арбитражния процес, но още в самото начало при обсъждането на стратегията имаше два подхода – единият, че това е чист търговски спор, в който политиката не участва, която бе тезата на руската страна. Другият бе, че проектът на всички етапи е бил и остава доминиран от политици и политически съображения, като формално вземащите решенията изпълнители не са били свободни от въздействието на „висши“ и външни съображения. Най-фрапантният случай е приложение 5, което се инициира на политическо равнище и решението за авансовото плащане се взема от Министерски съвет по предложение на министъра на енергетиката, въпреки мнението на изпълнителните директори, че това би направило процесът необратим.

Втората теза е по-вярна и правдива, но за нея липсва най-важната част – реалните действия на българската прокуратура по защита на държавния интерес спрямо виновните за натиска върху ръководителите на НЕК политици, както български, така и руски, които просто са прегазили стандартите на добрите управленска практики, законите и здравия разум, без договор, като са оставили без внимание груби нарушения от руска страна в процеса на реализация на сделката…

За да бъде достоверна тази теза пред международния съд, обаче, трябваше

да има подследствени, ако не осъдени,

с реални действия, които да определят отношението на българската държава към виновните. Как след като у нас никой не преследва грандкорупционерите по случая АЕЦ „Белене“ да се докаже в международен съд, че България е била буквално „изнасилена“ в приемането на чужди решения и на разходи към чужди смеки, които не отразяват обществения интерес, не са преминали през нейните вътрешни процедури, при прякото участие и съдействие от руска страна.

Същите хора, които днес отказват да назоват и преследват виновните политици за решенията, които доведоха да присъдата от 650 милиона евро, днес искат Парламента, без обсъждане да гласува сумата, която да платим на АСЕ. Не се чудете след това, че хората не вярват, че част от тези пари, по старите схеми и канали, отново няма да се отзоват в същите политици-грандкорупционери.

Вземете казусите Виваком, КТБ, столичното летище или банките, оказали се „на червено“ след последния преглед и оценка на активите. Не случайно равнището на преките чуждестранни инвестиции е далеч от пиковите равнища, а участието на големите международни компании в значителни търгове у нас се задържа, въпреки изключителния инвеститорски бум към „възникващите“ пазари. Говори се, че се дават „грешни“ пари на американските централи в Марица-Изток, но зад тази сделка прозира ярко българска следа. Най-гледаната у нас телевизия уж е „американска“, но е изцяло под контрола на българските мрежи на грандкорупционерите, които контролират рекламния пазар и приходите.

На практика няма нито една крупна сделка без грандкорупционен контекст, който само правителството се прави, че не забелязва.

Пленената държава и несправянето с грандкорупцията гарантират не само „вечното“ ни последно ни място по доходи и благосъстояние в Европейския съюз.

Това е сигурния път към последната национална катастрофа, към краха ни като национална държава поради несправяне с демографския проблем и изоставането ни в конкуренцията с други страни и народи, които реализират приръст на населението, на икономиката, на богатството и най-важното – предоставят по-конкурентна и глобално значима перспектива на всеки български гражданин за да останат достатъчно българи „у дома“.