На тази дата, преди 131 години екзарх Йосиф I е приет от султан Абдул Хамид II. След дипломатически скандал и под натиска на българските правителства в София и Пловдив, Високата порта е принудена да възстановени официално правата на Българската екзархия в Османската империя.

Провъзгласеният на 24 април 1877 г. млад Ловчански митрополит Йосиф за български Екзарх определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът му да бъде духовен стълб на българщината се реализира в значителни мащаби. Заставайки начело на българската църква, като духовен водач на своя народ, той става посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя.

37-годишният екзарх тогава е бил призван в условията на действащия Берлински договор да бъде повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.

Негови са заслугите за откриването на Българска духовна семинария в Цариград, изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина.

Цели 38 години Йосиф I e църковно-народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело. Той е човекът, който ликува от победния марш на българското войнство по време на Балканската война и дълбоко страда заради решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война.

Екзархът умира през 1915 г. Погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София, той се е превърнал в светъл символ на родолюбие и всеотдайност, които трябва да бъдат пример за поколенията на България.