Иван Кръстев, Стивън Холмс

В романа на Мери Шели „Франкенщайн“ (1818 г.), обладан от Прометеева амбиция изобретател създава човекоподобно чудовище, съединявайки части от човешки тела, набавени от „операционните зали и кланицата“ и дори от „плесента на гробовете“. Ала изобретателят Виктор Франкенщайн скоро започва горчиво да се разкайва за своя непремерен опит да създаде копие на собствения си вид. Чудовището, завидяло за щастието на своя създател и съзнавайки, че е обречено на самота и отричане, започва да преследва семейството и приятелите на изобретателя, разрушавайки техния свят и оставяйки след себе си мъка и страдание като свидетелство за зле обмисленото желание човешкият вид да бъде изкопиран.

Американският социолог Ким Шепеле се възползва от тази аналогия и описва днешна Унгария (водена от друг Виктор) като „Франкенщат“ – нелиберален мутант, създаден чрез съчетанието на автентични елементи от западните либерални демокрации. Тя показва как министър-председателят Виктор Орбан по забележителен начин успява да унищожи либералната демокрация, следвайки хитрата политика на частична имитация. Създава режим, който представлява щастливо съчетание между разбирането на Карл Шмит за политиката като поредица от мелодраматични сблъсъци между приятели и врагове и институционалната фасада на либералната демокрация. Когато Европейският съюз критикува управлението на Орбан за нелибералния характер на провежданите от него реформи, правителството винаги разполага с готов отговор, че всяка спорна промяна в закон, правило или институция е вярно подобие на правната система на един от членовете на ЕС. Затова не е изненадващо, че много западни либерали се отнасят към политическите режими в Унгария и Полша със същия „ужас и отвращение“, с които се изпълва Виктор Франкенщайн, когато съзира своето творение.

В търсене на източниците на днешната нелиберална революция в Централна и Източна Европа не трябва да се насочваме нито към идеологията, нито към икономиката, а към натрупаната враждебност, предизвикана от централната роля на мимезиса в хода на реформите, проведени на Изток след 1989 г. Антилибералният обрат в региона не може да бъде разбран без политическите очаквания за постигане на „нормалност“ след революцията от 1989 г. и политиката на имитация, легитимирана от тях. След падането на Берлинската стена Европа вече не бе разделена между комунисти и демократи. Беше разделена между имитатори и имитирани. Отношенията между Изтока и Запада еволюираха от спор между две враждебни системи по време на Студената война в морална йерархия в рамките на единствено съществуващата либерална западна система. Подражателите гледаха на своите образци с уважение, а самите образци гледаха на своите подражатели отвисоко. Затова и не беше напълно изненадващо, че „имитацията на Запада“, която източноевропейците избраха доброволно преди три десетилетия, в крайна сметка предизвика политическа реакция.

Следваната в продължение на две десетилетия след 1989 г. политическа философия от посткомунистическата Централна и Източна Европа може да бъде обобщена в един единствен императив: подражавай на Запада! Процесът бе назован с различни имена ‒ демократизация, либерализация, разширяване, сближаване, интеграция, европеизация ‒ но преследваната от посткомунистическите реформатори цел беше проста. Те искаха страните им да станат „нормални“, което означава да бъдат като Запада. Това предполагаше внасянето на либерално-демократични институции, прилагане на западни политически и икономически рецепти и публичното възприемане на западните ценности. Често подражанието се разбираше като най-краткия

път към свободата и благоденствието

Само че провеждането на икономически и политически реформи чрез подражание на чужд модел се оказа, че крие в себе си опасни морални и психологически недостатъци, очаквани от мнозина още от началото. Животът на подражателя неизбежно създава усещане за неадекватност, малоценност, зависимост, изгубена идентичност и принудителна неискреност. Защото безплодният стремеж за създаване на реално и достоверно копие на един идеализиран образец предполага и излагането на постоянния тормоз на самокритиката, ако не и на самопрезрението.

Ала това, което прави имитацията толкова тягостна, е не само присъщото допускане, че подражанието е в някаква степен морално и човешки по-малоценно от образеца. То включва също така и допускането, че нациите-подражатели от Централна и Източна Европа приемат правото на Запада да оценява успеха или неуспеха им да живеят по западните стандарти. Тогава подражанието започва да се възприема като загуба на суверенитет.

Следователно причините за възхода на авторитарния шовинизъм и ксенофобия в Централна и Източна Европа се крият не в политическата теория, а в политическата психология. Това е отражение на дълбоко наложения „императив на имитацията“ след 1989 г., с всичките му унизителни последици.

Произходът на настоящия нелиберален обрат е емоционален и над-идеологически, той се основава на реакцията срещу унижението, следващо задължително от проект, който изисква приемането на една чужда култура за по-висша от собствената. Следователно в строго теоретичен смисъл нелиберализмът до голяма степен прикрива нещо друго. Нелиберализмът придава патина на интелектуална убедителност на интуитивно споделяното желание да бъде прекъсната колониалната зависимост, характерна за самия проект за озападняване.

КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯТА СРЕЩУ ЛИБЕРАЛИЗМА

Когато лидерът на Полша Ярослав Качински заявява, че „либерализмът противоречи на самата концепция за нацията“, а верният лейтенант на Орбан Мария Шмид заявява, че „като унгарци ние искаме да запазим нашата култура“, разпаленото им почвеничество изразява нежеланието им да бъдат съдени от чужденците по чужди стандарти. По същество те казват: „Не се опитваме да ви подражаваме, затова и няма смисъл да ни възприемате като второкласно копие на вас самите“. Да повторим, самообявилата се „идеология“ на нелиберализма е следствие от емоционалното желание на своите привърженици за възстановяване на националното самоуважение чрез отричане на твърдението, че западният либерализъм представлява образец, който всички общества трябва да възпроизведат. Отричането на необходимостта за подражание е първоизточникът, а интелектуалната критика на образеца, на когото се подражава, е нещо второстепенно или дори странично.

Предизвиканото от унижението отрицание на либералните идеи и институции не се появява на празно място. Плодотворната почва за нелибералната контрареволюция беше подготвена от няколко важни обрата в глобалните политически процеси. Издигането на авторитарен Китай като икономически център разруши смятаната преди за нерушима връзка между либералната икономика и материалното благоденствие. Докато през 1989 г. либерализмът бе свързван с привлекателността на идеали като индивидуална свобода, справедливост на закона и прозрачност на управлението, до 2010 г. неговата привлекателност беше опетнена от реалните и неизбежно объркани посткомунистически управления, продължили две десетилетия. Катастрофалните последствия от войната в Ирак след 2003 г. разрушиха убеждението във възможността за пренос на демокрация. Икономическата криза от 2008 г. създаде дълбоко недоверие към бизнес елитите и към „казино-капитализма“, успели почти да сринат световния финансов ред. Страните от Централна и Източна Европа се обърнаха срещу либерализма, не толкова защото той се проваляше у дома, а защото им се струваше, че се проваля на Запад. Сякаш на тях им се налагаше да подражават на глобално доминиращия Запад, тъкмо когато Западът губеше това господство. Този контекст не беше благоприятен за политиката на имитация.

Контрареволюциите, които започнаха в Унгария през 2010 г. и в Полша през 2015 г., бяха напълно предсказуем бунт на потиснатите. А опитите Централна и Източна Европа да подражава на начина, по който Германия се справя със своето минало след 1945 г., се натъкнаха на непреодолими проблеми.

Германската демокрация се основава на допускането, че национализмът неизбежно води до нацизъм. Транснационалният ЕС възниква като част от широката геополитическата стратегия, чиято цел е да предотврати потенциално опасното възраждане на германския суверенитет, чрез икономическата интеграция на страната в останалата Европа и чрез създаването на „постнационална идентичност“ на Федералната република. Така етнонационализмът в Германия бе отречен до степен да бъде почти криминализиран. За разлика от Германия страните от Централна и Източна Европа трудно могат да споделят такъв негативен възглед за национализма, на първо място, защото държавите им са рожби на епохата на национализма, който съпровожда разпада на многонационалните империи; и, на второ място, защото национализмът изиграва съществена роля в като цяло мирните антикомунистически революции, започнати през 1989 г.

За разлика от Германия, в Централна и Източна Европа национализмът и либерализмът е допустимо да се разглеждат като взаимно допълващи се, а не като противоречиви идеи. За поляците би било абсурдно да спрат да почитат своите националистически водачи, дали живота си, за да защитят Полша от Хитлер или Сталин. Заедно с това в продължение на десетилетия регионът бе принуден да страда от комунистическата пропаганда, която рефлексивно, макар и наистина прикрито, осъждаше национализма. Вероятно тук се крие още една от причините, поради които гражданите на Централна и Източна Европа са подозрителни към натрапчивото желание на Германия гражданството да бъде отделено от наследственото членство към национална общност. За известно време през 90-те години войните в Югославия накараха Европа като цяло (включително и посткомунистическата част от нея) да приемат или да се правят, че приемат национализма като източник на всяко зло. Ала в дългосрочен план идентифицирането на либерализма с антинационализма накара много хора да престанат да подкрепят либералните партии в посткомунистическите страни. А това позволи либерализмът, включително така нареченият конституционен патриотизъм, да бъде разглеждан като нова „германска идеология“, създадена, за да бъде Европа управлявана в интерес на Берлин.

ДВОЙНИЯТ СМИСЪЛ НА НОРМАЛНОСТТА

В своето време революциите от 1989 г. бяха вълнуващи, но погледнати в ретроспекция, те се оказаха безцветни революции. „Нито една нова голяма идея не се роди от Източна Европа през 1989 г.“, гласи известното заключение на великия историк на Френската революция Франсоа Фюре. Съгласен с това е и водещият германски философ Юрген Хабермас. Той не беше особено скандализиран от „липсата на идеи, които да са новаторски или обърнати към бъдещето“, защото за него източноевропейските революции бяха „коригиращи революции“ или „догонващи революции“. Тяхна цел беше завръщането на обществата от Източна Европа към основното течение на западната модерност, давайки възможност на източноевропейците да спечелят това, което западноевропейците отдавна притежаваха.

През 1989 г. гражданите на Централна и Източна Европа не мечтаеха за някакъв съвършен свят, който никога не е съществувал. Копнееха за „нормален живот“ в „нормална държава“. Както по-късно признава Адам Михник: „Бях обсебен от идеята нашата революция да не прилича на френската или руската, а по-скоро на американската, в смисъл да бъде в полза на нещо, а не против нещо. Революция за конституция, а не за постигането на рая на земята. Една анти-утопична революция. Защото утопиите водят до гилотини и Гулаг“. Затова и неговият призив е „Свобода, братство, нормалност“. А когато поляците от неговото поколение говореха за „нормалност“, не трябва да се забравя, те нямаха предвид някой предкомунистически период от полската история, към който страната им щастливо да се завърне, след като веднъж завинаги затвори скобите на съветската окупация. Под „нормалност“ те разбираха Запада.

В Чехословакия Вацлав Хавел описва желанието на неговата страна да избяга от комунизма „просто като опит за избягване от собствената анормалност, да се нормализира“. След десетилетия, прекарани във взиране в обещаното светло бъдеще, сега главната идея беше да се живее в настоящето, за да могат хората да се радват на всекидневните удоволствия.

Превръщането на западната „нормалност“ в основна цел на политическата революция имаше две вредни последици. На първо място, по драматичен начин бе поставен въпросът как да бъде помирено „нормалното“ в смисъл на „най-разпространеното в собствената страна“ с „нормалността“ в смисъла на „това, което Западът вече е, докато Изтокът още не е“. На свой ред това превърна емиграцията в естествения избор на революционерите от Централна и Източна Европа.

Един от основните проблеми на комунизма беше, че негов идеал бе общество, което никога не е съществувало и никой не беше сигурен, че въобще може да съществува. Един от централните проблеми на обърнатите към Запада революции, от друга страна, се състоеше в това, че образецът, на който те искаха да подражават, постоянно се изменяше пред очите им. Социалистическата утопия бе вечно недостижима, но поне притежаваше удобното качество да бъде непроменлива. Обратно, западната либерална демокрация се оказа непостоянна и изменчива до крайност. Тъй като западната нормалност се дефинира не като идеал, а като съществуваща реалност, всяка промяна в западните общества изменя и представата за онова, което е нормално. Също както технологичните компании ви убеждават да си купите техния последен модел и правят така, че предишният да не бъде толкова надежден, така и Западът настояваше, че важно е да бъде възприет единствено последния постнационален политически модел.

Тревожният ефект от неуловимо изменчивата „нормалност“ може да бъде илюстриран най-добре от начина, по който Централна и Източна Европа реагира на променливите културни норми в западните общества през последните две десетилетия. В очите на консервативните поляци от дните на Студената война западните общества бяха нормални, защото за разлика от комунистическите системи ценяха традициите и вярваха в Бог. А сетне поляците внезапно откриха, че днес западната „нормалност“ означава секуларизъм, мултикултурализъм и гей бракове. Трябва ли да се изненадаме, че поляците и техните съседи се почувстваха „измамени“, когато разбраха, че обществото, на което трябваше да подражават, вече не съществува, заличено от бързите течения на модернизацията?

Ако непосредствено след 1989 г. „нормалността“ бе разбирана основно в политически смисъл (свободни избори, разделение на властите, частна собственост и право на свободно пътуване), през последното десетилетие нормалността във все по-голяма степен започва да бъде разбирана в културен смисъл. В резултат обществата от Централна и Източна Европа се изпълват с все по-голямо недоверие и възмущение към нормите, идващи от Запада. По ирония на съдбата, както ще стане ясно по-нататък, Източна Европа започва да гледа на себе си като на последния бастион на истинските европейски ценности.

За да помирят идеите за „нормално“

(в смисъл на най-разпространено у дома) с нормативно задължителното в страните, на които подражават, съзнателно или не източноевропейците започват да „нормализират“ страните-образец, твърдейки, че доминиращото на Изток е също преобладаващо на Запад, колкото и на Запад лицемерно да твърдят, че обществата им са различни. Източноевропейците често разрешават своите нормативни противоречия – като например плащането на подкупи, за да оцеляват и борбата с корупцията, за да бъдат приети на Запад – чрез идеята, че Западът е също толкова корумпиран, колкото и Изтокът, само че на Запад живеят в отрицание и прикриване на истината.

Либералната революция на нормалността не бе разбирана като скок във времето от мрачното минало към светлото бъдеще. Тя беше разглеждана като преместване във физическото пространство, сякаш цяла Източна Европа щеше да се премести в Дома на Запада, който преди можеше да се гледа само по снимки и филми. Появиха се изрични аналогии между обединението на Германия, осъществено след падането на Стената, и идеята за единна Европа. И наистина в началото на 90-те години мнозина източноевропейци завиждаха на големия късмет на жителите на Източна Германия, които за една нощ емигрираха на Запад, събуждайки се една сутрин със западногермански паспорти в ръце и (както мислеха някои) с портфейли в джобовете, натъпкани със западни марки. Ако революцията през 1989 г. представляваше миграцията на цял един регион на Запад, тогава главният въпрос бе кои източноевропейски страни ще пристигнат първи до тяхната обща цел.

Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите Харвард (1979-1985), Чикагския университет (1985-1997) и Принстън (1997-2000). Главен редактор е на списание “East European Constitutional Review“ (1993-2003). Той е автор на книгите: Бенжамен Констан и създаването на модерния либерализъм, 1984; Анатомия на антилиберализма, 1993; Теория на либералната демокрация: желания и ограничения, 1995, Мантията на матадора: американският безразсъден отговор на тероризма, 2007. Заедно с Иван Кръстев подготвят книга, посветена на политическите процеси в Русия.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).

Сп. Journal of Democracy, юли 2018 г., превод: "Портал Култура"