In memoriam: Последно сбогом на Вихрен Чернокожев – предупреди, че управлението на БКП-БСП е заплаха от геноцид

Александър Йорданов 

Днес се простихме с видния български литературен историк и критик доц.д-р Вихрен Чернокожев. Тойе роден на 5 юли 1951 г. в Пловдив. В периода 2000-2012 г. е заместник-директор на Института за литература и ръководител на Издателския център "Боян Пенев". Автор е на задълбочени изследвания върху творчеството на Димитър Подвързачов и Радой Ралин. За книгата си "Българският смях" (1994) e отличен с Националната награда "Райко Алексиев". Приносни са неговите проекти "Антитоталитарната литература" и "Другата българска литература на ХХ век". Ценен за българската литературна историография е неговия проект „Идентичност и асимилация. „Възродителният процес“ през 1970-те – 1980-те години на ХХ в. в литературата на мюсюлманските общности“ реализиран заедно с  проф. д-р Зейнеп Зафер от Анкарския университет. 
Същевременно Вихрен Чернокожев следеше активно обществения живот и остави ярки примери на достойна гражданска позиция.  Негови публицистични статии и до днес са актуални. Такава е например статията му „МОНАРХОСОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ПОЗОРИЩЕ” написана през пролетта на 2006 година, откъс от която предлагам на читателите на Faktor.bg. 

МОНАРХОСОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ПОЗОРИЩЕ 

Вихрен Чернокожев

От половин век и повече - винаги когато БКП-БСП е в управлението - винаги се появява реална заплаха от геноцид. Само че сега, през март 2006 г. тоталният срив на държавността, все по-задълбочаващата се политическа криза, опасното обезценяване на законодателната, изпълнителната, съдебната власт, тоталното обезличаване на политическото изобщо няма как да бъдат потулени. Властта у нас отдавна не е символ на авторитет, достойнство, справедливост. Управлявана от наследниците на някогашни комунистически династии - Луканови, Живкови, Станишеви, Пирински, държавата все повече се мафиотизира. Европа осъди престъпленията на комунистическия режим; само у нас днешните управляващи упорито продължават да реанимират мумията на соцрежима, опитвайки се да я представят като икона. Включително напр. и чрез романите на Богомил Райнов, които Гранитски усърдно преиздава като образец на нова социалистическа класика. Наскоро БНТ ни показа нов филм за „незабравимата” Людмила Живкова, който крайно безпомощно и нескопосно се опита да възвеличи вездесъщите комунистическите династии. Под управлението на Румен Петков МВР награждава посмъртно комунистическият външен министър от Живково време Иван Башев. Награда за какво, за лагерите и репресиите?! Земеделският министър Нихат Кабил пък предложил за награда друг виден комунистически функционер - Мако Даков. Сега сигурно иде ред на Пеко Таков, Тано Цолов, Цола Драгойчева, Тодор Живков а защо не и на Лев Главинчев? В каква държава живеем, в чия държава живеем?!

На всички равнища в обществения ни живот властва и тържествува рекомунизацията. Каква Европа, какъв Европейски съюз с триглодитското комунистоидно мислене, което цинично откровено жажда прост народ и слаба държава. Защото прост народ и слаба държава лесно се управляват; един камшик стига. Ако в България наистина имаше гражданско общество, а не поданици, които отколе наричат „държава” лозето си или нивата си, но не и държавата си, всичкото това позорище, което децата ни всекидневно гледат и дишат, без да разбират какво точно става, би било невъзможно.

Не е ли зла гротеска, че вулгарните романи на Христо Калчев из подземния свят сега минават за най-верно предсказание на бъдните българските дни? И защо не, щом бандитизмът беше и си остава официално насърчавана държавна политика! Бивши борчета, бивши оперативни работници от милицията се „жертваха” да застанат начело на холдинги и руско-български банки, да станат мишена на уж уличната престъпност, която забавя, но не забравя. За да дойдат триумфално след тях „бизнесмените” с бели якички и чисто минало. И бяха обявени едва ли не за национални герои; бившият главен прокурор даже се поклони венцехвално пред бившия милиционер, бившия съветник на президента и доскорошен управляващ най-голямата в България  Банка ДЗИ Емил Кюлев.

Не от днес и не от вчера комунистоидният бандитизъм волно вирее в епично-героическа рамка. Ако родният ни т.нар. електорат вместо да блее беше попрочел нещо из недавната ни история щеше да знае: бандитизмът отдавна и нелечимо е в имунната система на БКП-БСП; тази партия може да печели избори - кога с терор, атентати и кръв, кога с измамно-приспивни песни за „светлото” бъдеще, но е генетично неспособна да управлява. Само наивници ще повярват, че онези, които създадоха, отгледаха и организираха организираната престъпност сега ще се борят срещу нея. Липсата на умно премислена, действена национална доктрина (тя не се пише на хартия от някакви президентски съветници, а десетилетия наред прораства в душите и сърцата на хората) - направи така, че днес кресливият митингаджийски радикализъм на „Атака” минава за едва ли не единствен и най-верен защитник на националните интереси. Макар че изобщо няма нищо общо с българската национална идея. Под крилото на ДС в БСП след „Атака” се нароиха още дузина гранити, защити, гвардии, за които висша проява на патриотизъм е паленето на бутафорни картонени червено-жълти фесове. Сега недоучилият студент Боян Расате щял да прави нова националистическа партия. В кое ли чекмедже на властта вчерашните и днешните управляващи са забравили отговорността си не само за опасното избуяване на национализмите. Каква по-естествена почва за тях от бедността, социалната несигурност, оглушителното общоподаническото мълчание. Дано поне децата ни не бъдат неми зрители на монархосоциалистическото позорище.