Когато американците критикуват Европа за неглижирането на собствената й сигурност, те обикновено се фокусират върху недостатъчните бюджетни средства, които европейските страни отделят за отбрана - около или под 1,5 на сто. Но проблемът далеч не е само финансов и води началото си още от средата на 20 век.

През цялата епоха на Студената война Европа бе приютена под американския ядрен чадър, който всъщност не беше само ядрен. За разрушената от две самоубийствени войни Европа се считаше, че е по-добре да не се превръща в автономна военна сила. Такива сили имаха право да бъдат само двете европейски страни - победителки - Великобритания и Франция. Те имаха право на ядрено оръжие, както и на пълноценно развитие на своите въздушни сили и флота - включително чрез производство на оръжия. За победена Германия, разбира се, това не бе възможно, а останалите страни на запад от Желязната завеса никога не са имали потенциал да бъдат първостепенни военни сили.

НАТО под егидата на Вашингтон бе решението за европейската отбрана, която в продължение на половин век бе пряка функция от сдържането на потенциална съветска агресия. В Европа пораснаха няколко поколения, за които войната, военното дело и грижата за армията бяха символ на този милитаризъм, който сътвори нещастията на Стария континент през първата половина на 20 век. Това важи за цяла Европа, но с двойна сила - за Германия. Пацифизмът, понятието за сигурност като пряко следствие от добронамерена взаимна зависимост, подозрението към прекалено войнолюбивата Америка, достигащо до откровен анти-американизъм - това е съвсем кратко описание на господстващите ценности в Европа, определящи отношението на европейците към проблемите на сигурността и отбраната.

След края на Студената война дойде "краят на историята" - епохата на либерално-демократичния триумф, в който Америка се оказа единствена свръх-сила, а Европа - мощен притегателен център за подражание и интеграция на нарастващ брой нации на изток от бившата Желязна завеса. Този кратък период на триумф на европейските ценности допълнително утвърди като безалтернативно пацифисткото отношение към света и бъдещето на международната система сред общественото мнение на основните европейски страни.

Неудържимото завръщане през последните десет години към геополитическо съперничество, за което се предполагаше, че е останало в миналото, възраждането на амбицията и силата на Русия за свой собствен път към голямата световна сцена, изригването на ислямистката вакханалия в големия близък изток - всичко това завари Запада - както Европа, така и Америка, неподготвени. Нео-консервативните съветници на Джордж У. Буш превратно изтълкуваха ислямистката вълна като възможност за преструктуриране на Близкия изток и Америка потъна в Ирак.

В началото Европа бе по-предпазлива докато не повтори американската грешка в Ирак в Либия. В резултат на стратегическата задънена улица, в която Западът попадна по отношение на ислямския свят, Америка се отправи към полу-изолационистката инертност на администрацията на Обама, а Европа с нарастваща неадекватност следваше утвърдения си път на пацифизъм и щедра компромисност към всички свои съседи - близки и далечни.

Трансатлантическите отношения са в най-ниската си фаза от средата на 20 век насам, а дори жестоките атентати на ислямистите в Мадрид, Лондон, Париж и Брюксел не се оказват достатъчно силен будилник, който може да изтръгне Европа от дълбокия сън на пацифизма. За този сън, който продължава да е съпроводен от розови сънища, голяма отговорност носят и днешните европейски елити, които не желаят и не могат да приемат суровата реалност на фактите - в лицето на ислямизма Европа има безмилостен противник, който няма да се спре пред нищо, за да постигне завоевателните си цели.

В лицето на Москва на Путин Европа има антагонист, който отказва да приеме европейските правила на сътрудничество и партньорство и предпочита съперничеството - с основна цел възстановяване на руското стратегическо влияние и контрол върху пост-съветското пространство и бивша Източна Европа. Спешно необходимо е Европа да се събуди за реалностите на съвременния свят - не само като разум, но и като воля.

Дистанцирането на Америка далеч не е само спор за пари - кой колко харчи за общата трансатлантическа отбрана. По силата на поредица от причини, Америка става все по-малко загрижена за съдбата на Европа. В Белия дом от седем години е първият американски президент, който няма европейска връзка в своето наследство. Икономическият и стратегическият интерес на Вашингтон все по-очевидно се премества към тихоокеанския басейн - още повече, че Европа няма къде да ходи. Тя е напълно зависима от САЩ по отношение на своята отбрана и сигурност.

Последното обаче трябва да се промени. Дори и да имаше интерес от продължаване на своята протекция над Стария континент, Америка не е в състояние да отбранява Европа от надигащите се нови предизвикателства пред сигурността. Необходимо е Белгия да изгради ефективни служби за сигурност - както и Европа като цяло. Америка няма да прати стражари да ни пазят от бомбите на нарастващо арогантните ислямистки бандитски групички от Моленбек и предградията на Париж.

Едно скорошно изследване показва, че само една пета от европейците са готови да защитават с военни средства своята страна. Този процент трябва бързо да нарастне, а желанието трябва да се придружава с умения. Миролюбието е най-позитивната ценност тогава, когато никой не те заплашва истински.

*Коментарът е публикуван в личния профил на автора във Фейсбук. Заглавието е на редакцията.