Николай Василев

Днес е модерно да твърдим как преди 17 години „един мошеник“ заблудил българския народ. Но има една поговорка: „Не е луд този, който изяде зелника, а този, който му го е дал.“

Преди 20-тина години, при управлението на ОДС се опитвах да убедя всеки фактор в държавата, до когото имах достъп, че имаме анормално положение, което трябва да се регламентира със закон. Ако не се регламентира, ще се стигне до ексцесия.

Безспорно бяхме република. Имахме избран президент. Но имаше и един човек, когото наричаха Негово Величество царя. Приказки от рода на „няма цар“ не вършеха работа. Реално БЯХМЕ РЕПУБЛИКА, но ИМАХМЕ ЦАР. Следователно беше нужен закон, който да регламентира какво значи цар в условия на република.

Очевидно царят не можеше да е част от управлението

Напротив – нужни бяха законови разпоредби, които да изключат възможността на царя да участва в управлението.

Според предложения от мен законопроект, от август 1943 година цар на българите е Н.В. Симеон II. Законопроектът предвиждаше, че „Црят е традиционен жив символ на единството на българския народ в неговото етническо и религиозно многообразие.“ С мандат от Министерския съвет той може да представя България на определени мисии в чужбина. Освен ако не абдикира – т.е. не се откаже от претенцията за царско достойнство, той не биваше да има право да се кандидатира за изборна длъжност, да оглавява партия, или да взема страна в обществени спорове. Т.н. царски имоти трябваше да се управляват от царя, по правилник утвърден от Министерски съвет.

Никой не взе идеята на сериозно и всички знаем какво се случи!