Одисеас Елитис

Какъв химн за душата във полета на чайките след обед днес!

Какво безкрайно спокойствие във гласовете,

които идват тук от сушата далечна!

и кукувицата в зелената забрадка на дърветата,

и тайната вечеря на рибарите,

морето, дето свири на фисхармоника,

и мъката далечна на жената,

красивата, която свойта гръд оголи

когато споменът се върна във гнездата

и люляците поръсиха със огън залеза!

Със ладията и платната на Богородица

поеха по добрия път на ветровете

онези влюбени в чужбината,

на криновете, където се преселиха.

А как ромонеше в съня нощта

с коси прозрачни и вълнисти по лунните й рамене,

или по белите и дълги брегове.

как Орион със златния си меч

разпръсна и високо разпиля

праха от сънищата на момичетата,

които дъхат на босилек и на здравец!

На кръстопътя, дето древната магьосница се спря,

да прикади със суха сяра ветровете,

стройните сенки минаха със лека стъпка

със стомна, пълна с мълчаната вода*

тъй лесно, сякаш влизаха във рая.

А заедно с молитвата на хиляди щурци

която над полето трептеше като пяна,

се появиха хубавиците със лунна кожа

и на хоро се уловиха в среднощния харман.

О, вий, нишани, които преминавате

в дълбочината на водата; държи тя огледало -

знайте това вий, седем крина, със чаровен блясък.

Когато ще се върне мечът на Орион

той ще намери хляб бедняшки под светилника.

Ала душата в звездната жарава

ръце огромни ще намери в безкрая разклонени,

и сухи водорасли - последните чеда на пясъка,

годините отминали - зелени камъчета.

Зелено камъче, кой ли гадател по бурите те е видял

когато при раждането на деня спря светлината

и пак я спря при раждането на очите на света!

Превод Стефан Гечев