Александър Йорданов

Минах покрай паметника плашило на Валентин Старчев край НДК. Видях остатъка от бетонното безумие. Отново се сетих за старата хитрост на комунистическата номенклатура – да се крие зад работника. Точно тази лъжа на комунизма бе изобразил Старчев. Работникът като "съзидател". Да оставим липсата на "селянина". Но и "работникът" и "селянинът" при властта на БКП бяха роби. От тях нищо не зависеше. Бачкаха като замаяни и нямаха никакви права. Комунистите ги лъжеха, че всъщност те, работниците, управляват. Но когато през 1980 г. работниците от корабостроителницата "Ленин" в Гданск си потърсиха това право изведнъж комунистите ревнаха, че те, работниците от "Солидарност", са 

Врагове

 И комунистическата власт въведе военно положение в Полша. Но как така "врагове"? Нали бяха "съзидателната класа"? 
Още през 1953 г. Старчевият "съзидател", работническата класа у нас, вдига бунт и стачкува в Пловдив. Този бунт го няма в паметника, защото го е нямало в мисълта на Старчев. Така, както в бетонния струпеняк го няма и стихът на поета Георги Заркин: "Русия ни доведе до просия!" Естествено, Заркин е осъден, хвърлен в затвора и там убит. Но откъде ти Старчев ще знае за Заркин? За него е било важно да изрази основната лъжа на червената партия. 

Лъжата, че управлява "работническата класа"

 Лъжа, която бе удобно прикритие за наглата комунистическа върхушка превърнала България в държава за лична употреба. И оставила нещо в копанята и за такива като Левчев, Светлин Русев, Старчев.И не са само те. 
Видях и унищожения кран. Червени вандали, петолъчести кратуни са свършили това. Искали са да кажат, че "пак са тук" и пак са същите. Същите са – дали те, дали наследниците им, дали заблудените от тях. Отврат. С такива "бетони" лоши дни чакат България!