Михаил Кръстев е автор на романа-трилогия „Виното на надеждите“, вдъхновена от Априлското въстание. В продължение на десет години трите романа бяха издадени в „Изток – запад“ и „Жанет 45“, а издателят доц. д-р Александър Йорданов ги обедини в една книга, която нарече роман-трилогия. 

Михаил Кръстев е близък родственик на д-р Тодор Кръстев, министър на правосъдието в правителството на Александър Малинов, подписал Манифеста, с който на 22 септември 1908 г. се обявява Независимостта на България.

Интервю на Катя Томова

- Г-н Кръстев, разкажете за Вашия родственик, г-н Тодор Кръстев, подписал Манифеста за Независомстта. 

- Слушах за д-р Тодор Кръстев от дядо си още като бях малко момче. Улицата, на която живеех в родния град Перущица, носеше неговото име. Върху земите на Кръстеви бяха построени къщите на всички семейства от рода, а първата улица носеше името на Тодор Кръстев. Гордееха се с него.

Тодор Кръстев

Завършил право в Брюксел, станал доктор на науките, като министър на правосъдието в правителството на Александър Малинов подписва Манифеста на Независимостта. Като съдбовен знак се възприемаше, че именно един просветен перущенец  стана част от осъществената мечта на героите от Априлското въстание за свобода и независимост на България .
За жалост, още в ранните години на социализма започна преиначаване на историята, събитието на 22 септември бе обезличено, а улица „Д-р Тодор Кръстев“ стана „Въча“. 

- Смятате, че Независимостта е част от съдбата на свободата, за която перущенци са се борили?

- Точно така. Според мнозинството историци връхната точка на Априлското въстание е в Перущица, защото именно там българите по най-категоричен начин са изразили желанието си за свобода и борбата за независима българска държава. Тогава Тодор Кръстев е бил 12-годишно дете,  но 32 години по-късно, подписвайки манифеста, той осъществява точно тази мечта.

- И Вие ли, г-н Кръстев, следвахте тази мечта, като писахте книгата за Априлското въстание? Доц.д-р Александър Йорданов нарече „Виното на надеждите“ „епичен роман за смисъла на българското съществуване, за вярата и неверието, живеещи в нас, народопсихологически портрет, нарисуван на прага на свободата с езика на съвременната културология.”  Според него в новата българска литература това е най-яркият роман за една философия, която сме готови да приемем като европейски инструктаж, но все още не сме в състояние да разберем и осмислим чрез собствената си национална съдба. Така ли е?

-  Йорданов има предвид наистина основната идея на романа – за съживота на различните етноси и вери у нас. Идеята за романа ми хрумна още в студентските години, но съдбата ме завъртя в журналистиката и публицистиката. Всичко, което обаче писах през цялото това време, беше с една по-голяма цел – да напиша роман за героите от въстанието през 1876 г.  Дълго подготвях документалната част на бъдещата си книга. Срещах се и разговарях с хора, които пазеха спомени и предания за събитията от онзи април през 1876-а, записвах разказите им, но не се осмелявах да започна романа.  Иван Вазов беше написал „Кочо“, а Генчо Стоев – „Цената на златото“.  Как  да започна да пиша и аз, без да изпадам под високото ниво, до което те бяха стигнали?  

- И все пак се решихте?

- Веднъж, докато се разхождах в Родопите, ми хрумна идеята за образа на един лечител, който попада в Перущица. Освен че лекува, той проповядва и идеята за братството. Именно този образ на Лечителя ми донесе идеята за опрощението между българи-християни и българи-мохамедани, между българи и турци, и другите народности. От първостепенна важност за братството е опрощението. Но преди опрощението трябва да има покаяние. Става дума не само за родовото братство, а за братството на по-високо ниво – обединението на хората. Около себе си Лечителя вижда много болни души и лекува болестите на тялото именно чрез душите на хората. 

- Има ли връзка между посланията на Лечителя и днешното време, в което ксенофобските настроения сякаш доминират?

- Има. Това е веротърпимостта. 

- Литературният историк Петко Тотев определи романа Ви като най-доброто произведение за веротърпимостта в българската литература през последните години. В първата рецензия литературният критик доц. д-р Георги Цанков отбелязва как не си е представял, че след Вазов, Пенчо Славейков, Стефан Дичев и Генчо Стоев някой друг белетрист ще възкреси отново и толкова дълбоко трагичните дни на Априлското въстание.  Как възприемате тези отзиви, г-н Кръстев?

- Когато съм писал, не съм си помислял, че такива уважавани от мен литературни творци и критици ще оценят толкова високо моето произведение. Безкрайно съм им признателен.

- Какво е съвременното звучене в книгата, доколко в нея присъства Вашата лична съдба?

- Във всяко писане човек влага моменти  от личната си съдба. Лечителя,   проповядвайки братството и веротърпимостта, е съвременен. Същевременно неговата душа се движи от най-древни времена почти до наши дни. Интуицията му е божествено дарование. Лечителя изглежда малко извънземен, защото си мисли, че има брат ангел, който по някое време ще дойде и ще го отведе. 

-  „Виното на надеждите” е своеборазен спор с романа на Антон Дончев „Време разделно”. Така ли да го разбираме?

- Дончев  написа книгата си в друго време. И то бе страшно време. Писането ставаше по партийна поръчка. Целта бе да се насади омраза, да се оправдае определена политика –т.нар. „възродителен процес”.  Моят роман, поне аз мисля така, е по-близо до истината. Той е разказ за опрощението между християни и мюсюлмани, между българи и българо-мохамедани, разказ за братството, любовта, вярата и надеждата... Защото мисля, че както настоящето, така и бъдещето принадлежи не на „време разделно”, а  на време на опрощение и изграждане на истинска човечност. И не съм писал по поръчка, а воден единствено от истината, от желание за душевна отплата за жертвите в  борбата за Независимост .