Емилия Антова-журналист в БНР

Добре че не доживя Апостоле: да онемееш пред властници безочливи които грозно  вият, заметнати в кожи овчи; да се стъписаш пред някогашни приятели - след туй - предатели. Повече от век мъки и бури,вятър и мрак Апостоле!

А инак,тогава, в оная виелица дива из софийското поле мъгливо докато те блъскаха онези с фесовете да ти турят въжето на шията-
само две думи под клупа се чуха: майчице…и после- Българио! И дъхът ти политна към Господа.
И мигом мъглата с вдигна и забесуваха в полето виелици, докато  храсти трънени превзеха небето и с литнали фесове се омесиха.
Докле бурята не премина, гологлави заптии клечаха на колене одве под бесилото а тялото ти, дяконе, страховито литваше ту напред, ту назад по въздуха и перчемът русият и той, подгонен от вятъра - сякаш още жив по волята свише.
Заптиетата- казват- побегнали стреснати от засмяното синьо на очите ти - широко отворени кладенци дълбоки мрак и вятър, вятър и мрак  Апостоле…
пустош и воя на вълци огладнели - в тия нощи завинаги омагьосани жив човек не излиза по тевно… само твоята майчица, в  черно и сгърбена
бавно иде към тебе у тъмното, само майката страх не сеща кога  чедото мъртво посреща!

А коларят след нея трепери не повдига глава в ямурлука, но парите е взел и набързо ще пререже въжето усукано.
Някакъв властник казват- смилил се и разрешил да бъде заровен- само без кръст и да бъде безпаметно, да се не знае къде му е гроба.
Че на Апостола туриш ли кръста, от него и дърво се възправя, а от клонът му як над главите младите знаме си правят…
Някой горе времето спира и ето- спира студ, спира вятър и зима каруцата жално проскърцва майка вие и небето проклина!

После впива ръце във сина си- „Чедо мое, на кой ме оставяш“ отрязва кичур, целува очите, притваря ги, извън града с каруцаря пътуват-
в овраг дълбок го заравят/рекли й да забрави мястото свидно/… после месеци лежи в треска - сънува как кучета страшно вият ли вият,
и клечат лешояди над полето пустото, а  никой не стъпва в дома й запуснат.

Накрая сама избира при сина си да иде - заради безсилието да няма мъст! 
После минали-заминали повече от сто години.

И дошли едни времена, уж модерни, уж демократични, а пък тъй мизерни и се объркали хората, и се защурали  в борбата за хляба и за нещо по-хубаво. Кой зел, кой дал- там се не знаело долни хора  отнякъде изпълзявали и се кичели с твоето име Апостоле… И сквернили безбожно всички Божи апостоли! А  земята безсрамно не се продънила и твоите братя Василе, дори не помръднали… „пием,пеем буйни песни и се зъбим на тирана, механите са нам тесни…“
Сетне разкопаха града Апостоле - трябваше всичко да е скъпо, модерно властници да крадат, големеят, дебелеят.
Над овразите дяконе,стара къща те беше затрупала, но я построиха с кръвна измама и над главите им се беше срутила. После дойдоха багерите на  люде богати и някакви голобради работници вдигнаха кокалите ти от земята, бързо притича отговорникът и сбра бригадата млада-обясни им вещо
да забравят, че е станало нещо. Прибра костите ти в торба  Апостоле и ги хвърли в железните кофи пътьом, за да не спре строежа на хотел безпътен.

Сега там работят неуморно три синджира български робини млади-продават телата си на араби. Добре, че не доживя Апостоле! Да видиш как костите ти в Софийското равно поле кучетата още ги влачат… Тъй било писано дякон Василе - сал просветлени, скромни люде  да те обичат и да те тачат…