Hе че искам да пригласям със скромното си мнение в "общия хор" на възмущение, отрицание, неглижиране, отегчение, възхищение, одобрение и Бог знае какви още обществени реакции след поредното "събитие" с главно действащо лице - нашият изявен политик, лидерът на парламентарно представена политическа партия и народен представител г-н Волен Сидеров - но се замислих, че изпитвам трудност да назова въпросното поредно "събитие". Това признание прави в коментар  за "168 часа" известният криминален психолог Росен Йорданов.

Отвъд "стандартните" аматьорскополитически коментари на познати и приятели и "клишетата", които чух и прочетох в медиите, засягащи моралните, етичните, политическите, конспиративните и юридическите аспекти на "събитието", остана "висящ" един ключов въпрос: Дали случващите се "събития" са функция на латентно и рекурентно (мед. Възвръщащо се, повтарящо се, появяващо се отново) психопатологично състояние и в този смисъл - продром (мед.- предвестник, ранни симптоми, които предшестват основните прояви на една болест) на душевно страдание, или недискретна и системна проява на особен вид политическа и PR гениалност?

Дадох си сметка, че смисълът на това и други идентични "събития" убягва както на мен, така и на приятелите ми, а защо не и на общественото мнение, защото всичко около тях е "полу".

Това се отнася и за обяснителните подходи към осмисляне и окачествяване на тези "събития", така и за оценките (мнения, свидетелски показания, коментари и пр.), които се правят веднага след събитието, и не на последно място - полу-последствията за г-н Сидеров след тях от наказателно-правна и политическа гледна точка.

Спорът и противоречията сякаш опират до това, дали да се подходи строго психологично, психиатрично-клинично, политически (вътрешно и външно), медийно, морално, юридически или дори философски по въпроса, или е нужен мултидисциплинарен прочит и еклектичен подход.

На последната теза не бих възразил! Очевидно е нужен по-сложен дискурс, съдейки по непрестанните експертни, обществени и институционални трудности да се определи и реагира адекватно на тези "събития" от кариерата на видния ни съвременник.

Спазвайки стриктно зоната на своя 20-годишен професионален опит, квалификация и компетентност, мога да разгледам някои аспекти и детайли, използвайки теоретичните рамки и възможности на клиничната психология, социалната и политическа психология, както и на криминално-психологичния анализ.

И така, през погледа на клиничната психология в тези и други публични, парламентарни и непарламентарно-криминални прояви на лицето наблюдаваме картина на ескалиращи симптоми, които световноизвестният психотерапевт Ото Кернберг сполучливо е формулирал като

злокачествен нарцисизъм,

разгърнати на фона на необичайно персистиращи (мед. - задържащи се) хипоманийни епизоди и протичащи с относително типична изразеност на съпътстващи прояви като: раздута (завишена) самооценка с наличие на оценки за грандиозност; прекомерна психомоторна ажитираност* (мед. - възбуда, активност, раздвиженост, вълнение), мисленето е под речеви напор, съчетано с летеж на идеи и засилена потребност от публични изяви, недискретност, склонност към риск, забавления и прекомерно харчене на пари, завишен промискуитет (мед. - сексуална активност) и не на последно място раздразнителност и агресивни нагласи.

В разсъжденията и изразните средства наблюдаваме враждебно нюансирани елементи, характеризиращи мизантропски убеждения, конфронтационни възгледи и параноидни интерпретации.

Не бива да се подминават и странните метаморфози в поведението в условията на т.нар. "граждански арести", при които са налице както действия от репертоара на органите на реда и закона, така и същевременно очеведни асоциални такива, характерни за нарушител на обществения ред, които без съмнение свидетелстват за дълбок вътрешен антагонизъм и морален релативизъм. Особеният апломб и вживяване в ролята на полицай е специфичен детайл, който ни намеква за малоценностни чувства и компенсаторни (инфантилни по природа) копнежи за преодоляването им чрез имитационни властови превъплъщения.

Не ми е известно г-н Сидеров да е искал или да е кандидатствал някога за работа в системата на МВР (макар че вероятно би имал проблеми с биометричните изисквания), но емоционалният патос, с който я изпълнява, подсказва, че вероятно подобни мисли не са му били чужди.

Едновременно с това открояващите се изблици на протестно, отхвърлящо всякакви авторитети и норми поведение ни насочват към едно допускане за амбивалентния, бих добавил

тираничен образ на бащината фигура на несъзнателно ниво

В контекста на изложението спорадичните идентификации с властови символи и всякакви други усилия, целящи постигане на грандиозност и влияние са без съмнение защитен маньовър на евакуация на едно наранено и уплашено Его. Съзнателно това, разбира се, се отхвърля и се отразява благоприятно на самочувствието.

За съжаление с временен ефект! Това респективно създава психична "абстиненция", която го тласка към нови и нови „събития". Всичко казано дотук намеква за нарушен контакт с реалността, но както са казали по-умните и мъдрите от нас - формата зависи от фона.

Иначе казано това, което оценяваме, зависи от самата същност на реалността. Ами ако допуснем, че самата реалност е изкривена, абнормна? Или че самите ние сме ограничени във възможностите на социалното ни познание?

Тогава на помощ идват социалната и политическата психология, които ни предоставят друг ракурс за анализ. Те биха ни позволили да разгледаме по-детайлно хипотезата за преднамерено, рационално, граничещо с гениалност управление на впечатленията.

За умело манипулиране на себепредставянето,

така че видният ни "актьор" да формира представи у аудиторията за такива свои атрибути (качества, нагласи, черти и пр.), които ще му осигурят желано благоразположение и власт. Може да бъдат изброени десетки, научно доказани от редица учени когнитивни деформации, чрез които може да се влияе пряко и косвено върху мнението и решенията на хората, но няма да ни стигне цял един вестникарски брой.