Димитрин Вичев *

„Тодор Живков го свалиха, чу ли новините?” 
Така вечерта ме посрещнаха колеги на таксиметровата пиаца пред гарата в Шумен на 10.11.1989 г. 
Това беше дълго чакана новина за мен. Повече от 10 години. Една част от тях преминали в арести и затвори, с изключване от университета, уволнения от работа и непрекъснато следене от служителите и агентите на Държавна сигурност. Репресии и явни и подмолни върху мен и жена ми. Защото ненавиждахме тоталитарната система, защото бяхме и си останахме антикомунисти. Защото се противопоставяхме на лъжата с  изречено и писано слово.
През деня работех като главен счетоводител в Работническа болница в Шумен, а вечер и в почивните дни изкарвах пари, с „частно” такси. В тази паметна вечер откачих завинаги таксиметровата табела от покрива на семейната ни „Лада” и си казах, че времето за активни действия дойде. Прибрах се в дома на своите родители и звъннах по телефона на покойнитe вече мои  приятели д-р Белев и д-р Железов. Бяхме близки от години и често обсъждахме с вълнение и страст публикации от съветските „Литературная газета” и списание „Огоньок”. „Перестройката” на Горбачов бушуваше в Съветския съюз, излизаха статии за репресиите на комунизма, за безчинствата на режима на Сталин, за концлагерите в които убиваха стотици хиляди хора, за изселванията в Сибир на милиони човеци, на цели народи. В България комунистите скърцаха със зъби и мълчаха, защото все повече будни и интелигентни хора научаваха упорито скриваните тайни. Диктаторът  Живков, твърдеше, че „гласност и преустройство” в България отдавна има и „че ние трябва да се снишим, докато бурята отмине” в Съветския съюз. Но тя идваше към България. „Солидарност” на Лех Валенса в Полша беше вече незаобиколим политически фактор, в Унгария започваха дълбоки промени в тяхната комунистическа партия, а предната нощ в Берлин германците от Източната му част, започнаха събарянето на стената, разделяща града. На свободен Западен и на комунистически Източен. Този символен акт означаваше, че ние европейците не желаем повече да бъдем разделяни. Че не желаем да живеем повече в лъжа и репресии.

45 години ни стигаха!

По-късно вечерта, на чаша вино с моите приятели, оживено коментирахме събитията, бяхме щастливи, бяхме ентусиазирани. Те бяха членове на БКП, а аз „народен враг”. Те бяха част от едномилионна партия, но бяха мислещи, интелигентни и свободолюбиви хора. Искаха промяна. Искаха свобода. И макар, че единия бе директор на болница, а другия на ХЕИ, не искаха България да бъде огромен затвор, ограден с бодлива тел, където една партия, една върхушка вземаше решения и ги правеше задължителни за милиони хора. В страната имаше и такива „партийни членове“ на БКП като тях, особено сред интелигенцията.
През нощта бяхме вече решили, че трябва да основем гражданско сдружение. Неформално. Така и ни наричаха тогава „неформалите”. Защото нямаше как „формално” да бъде разрешено такова сдружение, нямаше тогава нито законно основание, нито пък еднолично управлявалата комунистическа партия допускаше, че може да съществува каквото и да е сдружение на хора, без нейното  съгласие, участие и ръководна роля. Аз поех ангажимента, да оформя идеите на инициативната ни група в  програмна декларация. И в най-скоро време да свикаме първото учредително събрание, като поканим други наши приятели и колеги. Имах дисидентски „опит” от студентските години, но  заплатен с жестока затворническа цена.
Програмната декларация на неформалното гражданско сдружение с името „Възраждане” беше изготвена на следващия ден 11.11. преди 29 години. След седмица  бяхме в София на първия свободен граждански митинг пред църквата „Св. Александър Невски”. Бяхме в еуфория, скандирахме с  други непознати десетки хиляди хора „Демокрация” и „Свобода”, защото искрено ги жадувахме. На трибуната излизаха различни оратори, повечето „перестройчици”, които искаха предимно смекчаване на режима, повече „гласност“ и демократизация на комунистическото управление на страната.

Малцина искахме радикални промени

Един от тях срещнах и прегърнах на стълбите, където бе импровизираната трибуна. Моя стар приятел и „комбина” в Старозагорския затвор,  последователен борец против комунизма, многократно осъждан и арестуван, покойния вече Любомир Собаджиев от Русе. Преди години Президентът  на България Росен Плевнелиев, четвърт век по-късно, награди двайсетина дисиденти и антикомунисти репресирани от тоталитарния режим  с орден  „За граждански заслуги”. Похвален държавнически акт, след като преди, а и сега, други президенти и министри награждават толкова много агенти на Държавна сигурност с  какви ли не награди и признания. За какви ли заслуги?! 
Но тогава с огорчение научих, че Любо не е сред наградените дисиденти. И други, които срещнах в Централния софийски и Старозагорския затвор ги нямаше в списъка. Може би е случаен пропуск. Но нито Собаджиев, нито малцината , които се опълчвахме на мракобесния режим сме го правили за признание. Това бяха действия породени единствено от нашия искрен стремеж към свобода и справедливост. 
И чувство за граждански дълг пред Родината и народа ни. 
Любо беше създал „Клуб 273”, с цел премахване от Наказателния кодекс на този член, в който за свободно слово хората бяха вкарвани в затворите. Макар, че имаше и по страховит текст в чл. 108, от Глава първа на НК, за престъплението „клевета” против „народната република“. По този член бяхме осъдени аз и моя състудент от Стопанската академия в Свищов Христо Койчев от Враца. За организиране  на група поставила си за цел да свали „законно установената народна власт“ чрез съставяне и разпространяване на „клеветнически“ антикомунистически позиви.
Така започнахме нашата битка за нова, правова и свободна България през оня ноември на 1989 г. и я водихме ежедневно и ежечасно. Учредихме неформалното местно сдружение, започнахме първите публични събития, първите интервюта в местните медии, първите градски митинги и улични акции. Нямахме опит, нямахме офиси, нямахме пари, но имахме ентусиазъм и решимост. 
В плашещи за комунистите размери. 
И репресиите не закъсняха. Само след месец небезизвестния  комунист Димитър Дъбов, доскоро заместник-председател на „променилата“ се БСП, а тогава секретар на Окръжния комитет на комунистическата партия в Шумен, привикал моите приятели „партийци“, ругал ги и заплашвал по най – зловещ начин. Бяха пред уволнение, разследване и т.н. Тодор Живков го нямаше, но режима държеше юздите на властта. 

Беше ни много трудно, но нямаше връщане назад

На 14.12. 1989 г. сградата на Народното събрание в София беше обградена от хиляди разгневени хора, които скандираха с искане за незабавна отмяна на омразния чл. 1 от Конституцията, който определяше, че единствената партия, която е ръководна сила в България е комунистическата. Премахването на този текст откриваше път за плурализъм и участие на гражданите в управлението на страната чрез други политически партии. Комунистите бяха уплашени, властта им беше застрашена и бяха на крачка да вземат безумното решение да изпратят танкове на площада. 
Срещу народа си. 
Това бе повратния момент за започване на радикалната промяна, но бе пропуснат. Наскоро учредения Съюз на демократичните сили, като коалиция от партии и граждански движения, бе недостатъчно опитен. Част от ръководителите му бяха тясно свързани с БКП, макар и реформисти. 
Затова т.н. мирен преход, даде шанс на комунистическата номенклатура и нейния боен отряд ДС да се реорганизира и да трансформира политическата си власт в икономическа. Това е днешната мафиотско-олигархична власт, която владее държавата ни.
Заради пропуснатия шанс, след средата на декември 1989 г. всяка отстъпка от комунистите  бе съпроводена с много усилия и със загуба на нерви и изгубено време. След много гняв и натиск. Всичко се случваше много бавно и мъчително.  Да изхвърлим комунистическите партийни секретари и организации от предприятия и учреждения, да деполитизираме армията и милицията /забрана членуването в комунистическата партия и в други партии/.
Затова се наложи  или ни излъгаха да седнем на една маса с комунистите на т.н. „Кръгла маса“ в София, както и по някои градове из страната за да преговаряме с тях за тези промени, като ние упражняваме постоянен уличен натиск и за най-малките отстъпки. 
Днес се говорят какви ли не лоши неща за тази Кръгла маса. Но след пропуснатия шанс, на 14.12.1989 г. да ги изхвърлим от Народното събрание, вече нямаше друг начин. Поради следните причини. 

 Страхът в огромната част от народа ни бе още много голям

Недоверието в трайността на промените също. През тези 45 години почти нямаше българско семейство, което да не е пострадало под някаква форма от „мероприятията на народната власт“. Десетки хиляди семейства имаха близки убити и хвърляни по затворите веднага след 1944 г. Терор, колективизации, национализации и какво ли не още. 45 години ужас и насаждане на страх. А и българите помнеха какво се случи с унгарците през 1956, с чехите и словаците през 1968 и с поляците през 1980 г., когато те тръгнаха да демократизират страните си. Пак репресии.
А ние, тези които искахме радикални и бързи промени, бяхме все още много малко хора. Не можехме да ги „пометем” и да ги изхвърлим завинаги от властта. Нямаше с кого и нямаше с какво.
А трябваше.
Но горчивата истина е, че ние като народ, бавно „узряваме”. Това е било  трагедията и на апостолите от Априлското въстание и на всички български революционери за национално освобождение, описана добре в „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов.
Пасивността , мнителността, конформизма и страха в българския народ е причината. 

И предателството

И започна ежедневната ни и несвършваща борба. За независим вестник, за хартия за вестник, за офиси на СДС, за свободни избори и т.н.  и т.н. Тази битка не можеше да бъде успешна с разпокъсани и несвързани помежду си местни неформални дружества. Затова възстановяването на Социалдемократическата партия на 26.11. 1989 г. бе шанс, да се възобнови една стара демократична партия, която да се пребори с тоталитарната комунистическа партия, след погрома ѝ през 1947 г. Само за месец след незабравима за мен среща с д-р Дертлиев, Атанас Москов, Груди Панчев започнах учредяването на Шуменската организация на БСДП. Бях първия председател, създавах със съратниците си организации в малки градове и села и до април имаше стотици членове , а през лятото на 1990 г. БСДП наброяваше вече над 80 хиляди човека със свои местни организации в почти всички общини на страната. 
Това бе смъртна опасност за партията на комунистите. 
Най-големите им врагове, социалдемократите и земеделците,  оцелели в комунистическите концлагери и емиграция, възкръснаха. И имаха десетки хиляди последователи. Те бяха реалната алтернатива, като социални и народни партии, а  лидерите им бяха широко скроени, интелигентни и толерантни хора, въпреки страданията си от комунистическия режим. Тези партии  бяха основата и станаха гръбнака на онзи първи "Съюз на демократичните сили".
Така минаваха забързани дните и месеците . На първите избори бях мажоритарен кандидат на коалицията СДС и "само" на 32 години. После дойде първата огромна изборна измама. Откраднаха ни победата, фалшифицираха резултатите навсякъде в страната. После имаше гладни стачки, палаткови лагери, палеж на Партийния дом на комунистите в София, студентски стачки, първи блокирания на Орлов мост, синдикални стачки, митинги и т.н. и т.н.
Активно участвах във всичко, което се случваше в страната. Избраха ме за заместник на д-р Петър Дертлиев в ръководството на БСДП, получавах информация, формирах политики, вземах решения и ми ставаше все по-тревожно от това, което се случваше и  не можехме да спрем. 
Борихме се упорито и всеотдайно, но не успявахме.
Още от началото на промените, в тъмните кабинети на Държавна сигурност и ЦК на БКП/БСП са направлявали хора, конструирали са други партии и са предизвиквали събития. Внедрявали са сред нас агенти и провокатори. Управлявали са задкулисно процесите в страната и са забавяли промените.
Подготвяли са средата за Големия грабеж.
Да, ние дисидентите бяхме малцина. Да, нямахме достатъчно опит. Но ние бяхме почтени и морални хора. Това беше нашия капитал. Това беше фундамента, на който можеше да стъпи новата ни държава. Така  както направиха народите на Полша, Унгария, Чехословакия, а по-късно на Литва, Латвия и Естония.
В България се извърши огромно престъпление. За него са виновни ръководството на комунистическата партия и техните слуги от Държавна сигурност. 
Те извършиха национално предателство, като изпълняваха волята на Москва и дирижираха прехода в удобна за Кремъл посока.
Те създадоха етно-мафиотската партия ДПС, те разбиха и разцепиха с внедрените си агенти демократичните партии, като БСДП, земеделската партия, а после и СДС.

Те създадоха мутрите и ги направляваха

Те създаваха „спасители“, правеха им партии и ги управляваха задкулисно. Сега, след 29 години се вижда все по-ясно цялостната картина. Разкриват се агентите на ДС, откриват се взаимовръзките между хора и събития.
Така ограбиха надеждите ни за една просперираща демократична държава, управлявана от свободни и почтени хора.
А другия, съпътстващ грабеж  бе таен и почти невидим. „Другарите” си създаваха финансови пирамиди, банки, прехвърляха народните пари от външно-търговските дружества на България в офшорни частни компании. Подготвяха трансформацията. От партийни секретари и офицери на Държавна сигурност ставаха банкери, собственици на компании и холдинги, по-късно приватизатори и т.н. И затова днес, ако внимателно се разгледа списъка на първите хиляда човека по богатство в страната, ще стане ясно кои ни ограбиха. Почти всичките са ченгета, комунисти, мутри и техни родственици.

Сред тях няма дисиденти, няма борци за демокрация, няма и от ония стотици и хиляди ентусиазирани „строители на демократична България” от края на 1989 и началото на 1990 година. Защото те не бяха „назначавани” за бизнесмени, политици, депутати, министри.
Те не бяха в плановете на Кремъл за бъдещия „нов елит” на България, изграден по руски модел и управляващ страната по  угоден начин за Москва.
Голяма част от тези достойни мъже и жени си отидоха от този свят разочаровани от несбъднатата им мечта. Други емигрираха и оставиха завинаги тук надеждите си за промяна. Трети се затвориха в себе си и не искат да чуят  повече за политика. Четвърти се оттеглихме още в началото на „прехода“ за да се опитаме да създадем и развием собствен малък бизнес в псевдо пазарната ни среда. И това ни предприемаческо начинание убиха.
Така, ние хората от площадите, които бяхме във „вихъра“ на събитията и започналата промяна от края на 1989 и 1990 г., бяхме не само полека-лека отстранени, но и омерзени от извършената подмяна на идеи и лидери.  За голяма част от онези млади и изпълнени с надежда хора омерзението прерасна в отчаяние, примирение и усещане за обреченост и безизходица на България.
Това бе целта и тя бе постигната. Успяха „другарите” комунисти и агенти на Държавна сигурност. Успяха слугите на Москва. Днес нагло и арогантно тържествуват. Но победата им е „пирова“. Властта и парите  са в техните ръце, но живеят в една обрулена държава с мразещ ги, отчаян, озлобен и беден народ.
Но все още има и други хора, които внимателно наблюдаваме и анализираме събитията,  борим се за идеите и вярата си в свободата, демокрацията и  евроатлантическия избор и път на България. Ние пак сме малко, но  се опитваме да организираме гражданското общество и да предаваме опита и мъдростта на по-младите си колеги, защото това е наш дълг и защото сме живи свидетели и участници в започналата промяна през тези 29 години. 
Ние не само помним, но и продължаваме да говорим истината, да посочваме поименно виновниците за лъжата, измамата и подмяната, да сочим правилната цел и да търсим почтените хора в обществото. Ние продължаваме да настояваме и да се борим за декомунизация, лустрация, дерусификация и конфискация на заграбеното от държавата и от нас българските граждани.

И ще продължим да го правим

Защото жаждата ни за Свобода е несломима и любовта ни към България неизчерпаема. А тя и българския народ, заслужават онзи живот и просперитет, за който мечтаехме и за който се борихме. И ще бъде. 
Няма да бъде все така. Утре започва от днес. 
Със Словото. С  Истината и Вярата. 
С решителността, смелостта и твърдостта в отстояване на демократичните принципи и ценности. 
Ето това  е днес гражданския дълг на всеки човек, който копнее за достоен, почтен живот в Родината ни. Без разлика от пол, етнос и вяра. Без значение дали се определя за ляв, центрист или десен. Без значение дали нарича себе си социалдемократ, националист, либерал или консерватор. Всеки българин който е родолюбец и същевременно европеец по дух и мисъл, трябва да намери път за обединение със съмишлениците си. За да можем заедно да се преборим със Злото стиснало в мъртва хватка България.
Днес, ние останалите живи свидетели на този фалшив и престъпен "преход", сме длъжници спрямо делото  на почтените и смели хора от началото на 90-те години, отдали време и надежди в битката за  свобода и просперитет на Отечеството ни. Ние сме длъжници и пред  онези  борци за свобода и демокрация в България, които понесоха тежки репресии, а някои загубиха и живота си в битката срещу  тоталитарния  комунистически режим.
Ние сме длъжни да продължим да се борим за сбъдване на мечтите им и ще успеем да ги осъществим. 
Истината е с нас и победата ще бъда наша.
За да живеят децата ни свободни и щастливи в достойна, богата, силна, демократична, европейска България.
____________________________________________________________________

*Димитрин Вичев днес е съпредседател на Атлантическия съвет на България