Иво Инджев, ivo.bg

Противниците на автократа Ердоган спечелиха зашеметяващо изборите в Истанбул. Това събитие има много измерения и поставя някои въпроси в нашия проруски вилает. За султана светна червено. Пак ли ще се оглеждаме на кръстопътя за сигнал от Червения площад, за да пресечем по знак на двуглавия регулировчик?

Пръв сред кандидатите да минат отсреща се обозначи претендентът за вожд на русофилството в България по партийна линия Сидеров. Препоръча в самия ден на изборите в Истанбул да започнем да си дружим с Турция като евразийска алтернатива на евроатлантическата ни ориентация. На това му се казва да тичаш пред вятъра ( на промяната ). Впрочем той и може да и знае повече от нас за московския вятър – нали е председател на медийната комисия на евразийците в рамките на онова русофилско сборище, което вдигна на антируско въстание грузинците миналата седмица.

Съпротивата срещу автокрацията, олигархията и евразийския реваншизъм  се надигна от Грузия и Чехия, през Сърбия и Албания, та чак до Москва, където хиляди протестират с искане властта да извади журналистите от затворите. Като споменаваме затворите, да не пропуснем онези в Румъния, които се пълнят с осъдени бивши управници. А и да не обидим Гърция с липса на внимание. Там статуквото също се пропуква с възраждането на “градската десница”, ако можем по аналогия да наречем така традиционната водеща в дясното пространство “Нова демокрация”. 

Към общата картина трябва да се добави и провалът на подкрепяните от Москва крайно десни популисти в опита им да преобърнат в своя полза преди по-малко от месец на евроизборите положението в Брюксел и да оправдаят инвестициите на Кремъл.

На този наистина шумен фон в София цари все същата тиха идилия между властта и т.н. опозиция по линия на стратегическото партньорство ( по президента Румен Радев) с Русия и на достлука с Ердоган, с който премиерът Борисов толкова много се гордее. Путин няма формално основание да обявява ( нова ) позиция във връзка с победата на опозицията на кметските избори в Истанбул, преди тя да застраши реално управлението  на неговия най-близък съюзник и събрат по евразийщина на национално ниво. Как да се определят тогава нашите слънчогледи накъде да се кланят, след като московското слънце загадъчно пасува?

Арабската поговорка гласи, че който сее вятър, жъне бури. У нас който прави вятър, жъне бурени. Трънлив е пътят на съглашателството с евразийските врагове на западната демокрация, но явно ще трябва да ги плевим с ахилесовите си пети след като са ни поднесли свободата с нагайката си.