България няма да загине, но ще преживее много тежък период от 40 - 50 г., които се задават, и след това ми се струва, че отново ще си намери мястото в Европа. Това каза в пред БТВ писателят и драматург Стефан Цанев.

"Доста хленч се носи, ние сме в състояние да се оплакваме през цялото време и все чакаме някой да ни помогне. Като че ли сме в състояние на всенародна просия, а сами не правим нищо", допълни той.

Писателят призова хората да работят, да бъдат самостоятелни и решителни, да не се отчайват, защото по думите му, най-лесно е да си отчаян и да се молиш на някого.

Според Цанев едно общество се крепи, ако има доверие между власт и народ.

"Ако това доверие го няма, и усилията на властта са напразни, и трудът на народа е напразен. Това единение трябва да го постигнем по някакъв начин, за съжаление, го нямаме. Първоначалната вина е на властващите, че не могат да спечелят доверието на народа. А народът също стана много мнителен - дори една власт да прави добро, това се гледа със свити очи", коментира писателят.

"Ние разрушихме почти всичко, което беше създадено през социализма. То беше на народа, беше наше", допълни той.

"По време на една диктатура се създават много неща. Това не бива да бъде признак за гордост. По време на демокрация Египетски пирамиди няма да се построят. Големи неща се случваха по време на социализма върху гърба на народа. Тези неща не успяхме да ги запазим. Защо трябваше да го унищожаваме, особено земеделието - разсипахме го до основи, сега го изграждаме наново", отбеляза той.

"Ще повярвам, че България започва да се оправя, когато ми кажат колко нови предприятия са започнали да работят. Ние какво произвеждаме", попита Стефан Цанев.

"Къде са нашите идеи, нали сме умни хора? Бедата е нашата липса на идеи, ние просто купуваме идеи", заяви той.

"Децата ми са в чужбина, обичат България, но нямат перспектива да се върнат тук", призна Стефан Цанев.

По думите му българските общности в чужбина са много патриотично настроени, но децата им не знаят български.

Писателят разкри също, че в столицата не се чувства особено уютно.

"Имам чувството, че ако падна на улицата, ще ме прекрачат и ще заминат. Обаче това не може да се случи в малките селища и в селата. В големия град човек става анонимен. Не уважава никого, не поздравява никого. Спасяват ме приятелите", подчерта той.

"Много светли неща съм преживял в църквата. На молебен за дъжд попът ме караше аз да произнасям молитвата към Бога. Най-страшното е, че вечерта заваля дъжд. И тогава, не знам дали от наивност, или си въобразих, че Бог ме чува. Това е невероятно чувство. Когато се разболях смъртно на 7 г., никога не съм се молил така на Бога, както тогава да ме спаси. За трети път боледувах от пневмония. Беше точно 1944 г. Съветските войски вече бяха влезли в България. Училището беше лазаретът, извикаха лекари, биха ми пеницилин, може би съм първият българин, на когото са били пеницилин, и това ме спаси", разказа още Стефан Цанев.